Падат, сменят се правителства, светът ври и кипи – къде политическите манипулации са като цумани за нациите, къде се случват като опасни подводни течения, определяйки стихийни народни недоволства, а бедността и мизерията все повече се разпространяват и вземат невинните си жертви сред обикновените хора по света. „правдата и кривда” вече се явяват относителни понятия при разумение, тълкуване, разпространяване. Напред в битуването на човеците е изнесена в животите им финансовата алчност и борбата за нея. Най-страшното й последствие е политическото им заробване во веки веков – този процес е траен и непоклатим като скала в различните времена. Такъв и така е устроен светът – на платформата на финансово-политическата алчност и евентуалната борба против нея.
Ние българите като човеци също сме в горния кюп. Като граждани сме най-рестриктирания финансово народ в общността на ЕС, а като български граждани сме не само социално ужасяващо бедни, но и tremendo политически поробени от комунистическото статукво в страната ни.
Днес българите поведоха битката за правото си на достойно битуване сега и тук. Народът бавно и мъчително узря, че няма какво повече добро да чака от управляващите го партийци и се опитва да вземе живота в ръцете си. СПРАВЕДЛИВА КАУЗА. 45 години живяхме по комунистически разписания, 23 години консумирахме негативите на внедрената ни анархична демокрация от социалистическите слуги, а днес той пак е в „устата на топа” както се казва, предвид политическите, финансови и икономически събития не само у нас, но и по света, и по-специално в Европа, предвид ситуациите и при съседите ни на Балканите .
24 февруари 2013 година надявам се да остане паметен ден в историята на народа ни. Няма лъжа, няма измама - участващите в Националната стачка от цяла България бяха около 150 000 души, ведно с родната ни полиция (щиковете и каските им бяха свалени, дано и занапред бъде така) и подкрепилите ни българи в чужбина. Ако хипотетично се предположи (което е напълно допустимо и възможно), че 3-ма 4-ма членове от семействата им косвено са ги подкрепили, излиза че половин милион българи споделят народната воля за промяна чрез гърления рев „ние искаме” да сме свободни от монополите, и да имаме 50% граждански квоти във всички регулаторни държавни органи!
Тази положителна енергия на българските човеци няма как да се консервира в партийните буркани. Узряхме да кажем не на този вреден за живота амбалаж. Партийците ни от всички цветове на дъгата вече разбраха, че народът не ги иска – явяването им на парламентарни избори е абсолютно излишно упражнение. Още повече, че народът каза : НЕ НА ПАРТИЙНО СУБСИДИРАНЕ от джоба му. И незвисимо какво правителство в момента ще се състави (служебно или програмно) познатата ни вълна на протестиращите няма да допусне това да се случи. Ще бойкотираме изборите и ще търсим наказателна отговорност от отпусналия средства в тази връзка! Защото точно те(партиите) ни наложиха днешната икономическа бедност и мизерия, обърнаха хастарите на джобовете и живота ни ... и сега да се оправят.
Закономерно взорът на нацията ни е отправен към Президента Плевнелиев. А той, български граждани, е първото ни народно завоевание. Първо е незвисим, избран с нашия вот макар и с подкрепата на ГЕРБ. Институцията му представлява обединение на нацията, и той на всеослушание потрърди това когато се заклеваше в Конституцията. Вчера (24.02) отвори врати на Президентството за пряко участие на хората при съставяне на ново правителство. Интелектуално произлиза от най-елитната част на нацията – софтуерно и хардуерно разработване и осигуряване, успешно е реализирал бизнесменските си способности в строителния сектор, участвал е небезуспешно като министър в последната изпълнителна власт. Млад е, ползва чужди езици, с авторитет е сред съседите ни , ползва се с народно доверие.
Очакванията ни към него са огромни за извеждане страната от днешната криза. Съвсем наскоро, по повод настоящата народна работа той каза:”Два пъти мери, един път режи”. Очевидно слушаемостта му ще е голяма, сегментирането и логиката при решаване на проблемите са му ясни, има си мисловната закваска, професионален опит и държи държавното кормило. Лично аз харесвам това мото и в живота си съм го спазвала въпреки, че той понякога е бил отчайващо труден, но повярвайте има ефект човек да е с такава нагласа – за добро е.
Поради което, да не забравяме думите на Вазов от сихотворението му за „Левски”: „богатий с парите, сюрмахът с трудът, момите с иглата, учений с умът...” и всеки един от нас да даде човешката си дан в днешното народно начинание. Да не се делим на леви и десни, да не забравяме, че в социалната пропаст сме всички барабар с мизерстващите етноси на ДПС електората, ромският електорат, българите от западните покрайнини, българите в чужбина. И това съвсем не са кухи фрази! Нужна е търпелива, всеотдайна дори жертвоготовна обществена работа, в която да посмирим ненавистите на днешния ден, и всеобщо да сме съпричастни към случващото се. А за това ни трябва мислене отвъд собствено бързо разбогатяване, за реализиране на разумно усилие с бавна и нефинансова възвръщаемост.
Позволете да припомня текста на това хубаво стихотворение за живота на българина преди близо век и половина. Съществено той не се различава от днешния ни – а сме в еволюциония технологичен 21 век! Вазов не само е познавач на душата на човек, той невероятно добре познава и душевността на българина и възможностите му...
Левски
от „Епопея на забравените” – Иван Вазов
Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим.
И мойта молитва се губи кат дим,
и господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.
Мисля, че вратата на небесний рай
на къде изглеждат никой ги не знай,
че не таз килия извожда нататък,
че из света шумен пътят е по-кратък,
че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
че потът почтенний на простий орач,
че благата дума, че правото дело,
че светата правда, изказана смело,
че ръката братска, без гордост, без вик
подадена скришно на някой клетник,
са много по-мили на господа вишни
от всичките химни и тропари лишни.
Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока Бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда; мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва;
мисля ази още, че овчарят същ
с овцете живее, на пек и на дъжд,
и че мойте братя търпят иго страшно,
а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,
и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Рече и излезе.
Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата й за него отворена беше.
Той се не боеше, под небето спеше,
ходеше замислен, сам-си без другар.
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно - хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта - пиянство,
че равни сме всички в големия час -
той внасяше бодрост в народната свяст.
И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът,
а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!
Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Смъртта бе за него и приятел и брат,
зашил беше тайно в ръкава си яд,
на кръста му вярно оръжье висеше,
за да бъде страшен, кoга нужда беше.
Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,
обърнал се беше не дух, на огън.
Думата си цяла лейше в едно слово,
понявга чело си мръщеше сурово,
и там се четеше и укор и гняв,
и душа упорна, и железен нрав.
Той беше невидим, фантом, или сянка.
Озове се в черква, мерне се в седянка.
Покаже се, скрий се без знак и без след,
навсякъде гонен, всякъде приет.
Веднъж във събранье едно многобройно
той влезна внезапно, поздрави спокойно,
и лепна плесница на един подлец,
и излезе тихо из малкий градец.
Името му беше знак зарад тревога,
властта беше вредом невидима, строга,
обсаждаше двайсет града изведнъж,
да улови тоя демон вездесъщ.
От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха
и сбрани, сдушени във тайни места
слушаха със трепет, с зяпнали уста
неговото слово сладко и опасно,
И тям на душата ставаше по-ясно.
.................................
.................................
И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата.
Той биде предаден, и от един поп!
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Бога, туй пятно на храма
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден със ниско чело,
пратен на земята не се знай защо,
тоз издайник грозен и божий служител,
който тая титла без срам бе похитил,
на кого устата, пълни с яд и злост,
изрекоха подло: "Фанете тогоз!"
На кого ръката не благословия,
а издайство сърши, и гръм не строши я,
и чието име не ще спомена
от страх мойта песен да не оскверна,
и кого родила една майка луда,
който равен в адът има само Юда
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!
Окован и кървав, във тъмница ръгнат,
Апостолът беше на мъки подвъргнат
ужасни. Напразно! Те нямаха власт
над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни болно стенанье
не издаде в мрака туй гордо страданье!
Смъртта беше близко, но страхът далеч.
И той не пошушна предателска реч.
И на вси въпроси - грозно изпитанье -
един ответ даде и едно мълчанье
и казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"
И никое име той не спомена.
Но тиранът люти да убий духът
една заран Левски осъди на смърт!
Царете, тълпата, мръсните тирани
да могат задуши гордото съзнанье,
гласът, който вика, мисълта, що грей,
истината вечна, що вечно живей,
измислиха всякой по една секира
да уморят всичко, дето не умира:
зарад Прометея стръмната скала,
ядът за Сократа с клеветата зла,
синджир за Коломба, кладата за Хуса,
кръста на Голгота за кроткий Исуса -
и по тоя начин най-грозний конец
в бъдещето става най-сяен венец.
Той биде обесен.
О, бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!
Под теб ний видяхме, уви, да висят
много скъпи жъртви и да се тресят
и вятърът южни с тях да си играе,
и тиранът весел с тях да се ругае.
О, бесило славно! Теб те освети
смъртта на геройте. Свещено си ти.
Ти белег си страшен и знак за свобода,
за коя под тебе гинеше народа,
и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес
под тебе, бесило, правеше ни чест.
Защото подлецът, шпионът, мръсникът
в ония дни мрачни, що "робство" се викат,
умираха мирни на свойто легло
с продадена съвест, с позор на чело,
и смъртта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята
и връх, от където виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!
Нели Кирилова
Няма коментари:
Публикуване на коментар