За бездънния кладенец на позора - съдбата на най-близките роднини на Васил Левски, и гузно премълчаваният позор на „нова България”! Публикувано още през февруари 2006, в брой 2 на СВОБОДНА МИСЪЛУважаеми мои читатели! Ще се запитате вероятно, защо ли Ви връщам към подобни факти в началото на лятото на 2011 година! Ами отговорът е прост! Защото управленският ни елит в продължение вече на малко повече от ВЕК, прави всичко възможно да ни върне по политически и икономически статус през далечната ни за представите 1878 година. А ни предстоят сериозни и тежки избори наесен – сега и тук! Всички знаем хала си, но не всички се досещат какво трябва да направим! Имаме си обаче история, и призовавам и мало и голямо да се поучим от нея!
И не забравяйте сънародници, че: патриотизмът свършва веднага, щом се налага да се бърка в дълбоките кесии на олигарсите ни!
МАЙКА ДА НЕ СИ ДАЖЕ И НА АПОСТОЛА!(това е част от публикация, която по-долу съм посочила. Възмутително е поведението на властващите над нас! И за да не се хвърляме в язовирите, да защитим достойно свободата си/ б.м.)
ЗАЩО СЕ ХВЪРЛИ В КЛАДЕНЕЦА МАЙКАТА НА АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА ?
…И не изтрая майчиното сърце! Не можеше повече мъчаливо да преглъща нещастията, оскръбленията, униженията, неимоверната нищета, връхлитащи като разбесувани вълчи глутници върху семейството на злочестата карловка.
И възропта тя в душата си срещу своята жестока съдба и прокле мига, в който беше се родила на белия свят. “Прости ме, Господи!” – изхлипа сподавено клетницата и почти в невсвяст от глад, който раздрусваше тялото й в мъчителни, агонизиращи конвулсии, залюшната от мътния въртоп на непоносима безнадежност, със сетно усилие се прекатури през пармаклъка на кладенеца и тутакси изчезна в тъмната паст.
Това се случи на 27 януари 1878г. в първите дни на Свободата.
На другия ден, след обед, трупът бе изваден от герана и погребан на две-натри, без църковни обреди в дерето, рахитично хлътнало в страни от българските гробища, погълнали тленните останки на получилите попско опрощение миряни пред хрисимо и овчедушно да сдадат богу дух.
Самоубийците обаче православната църква с анатемосваща строгост запрещаваше да бъдат погребвани в християнските гробни покои. До току-що изкопания гробен хендек, подсмърчайки беряха студ обезумялата от скръб Яна – дъщерята на покойницата и неколцина одрипавели комшии от горната махала.
Синът на самоубийцата – Петър Кунчев, зашеметен от мъка и жал, се насвятка до безсъзнание и не можа да види как гробарите – двамина видиотени от пиянство и системно недояждане карловски цигани – свлякоха в гроба кльощавото, мъртво тяло на майка му, увито в мръсна, изпокъсана черга, заривайки го бързешката с вледенената от декемврийския студ глинесто-песъчлива пръст, бъкана с трънлив буренак и дребен каменяк.
Подир ден-два Петър пак просеше из карловските сокаци и с мизерната “лепта”, която му даваха, помагаше на Яна да изхранва челядта си. През 1881 година издъхна страдалчески, задушен от белодробен кръвоизлив, след тригодишна просия в родния си град Карлово.
Тъй потресаващо злополучно завършиха живота си в свободна България майката на апостола Левски – Гина Кунчева и неговия брат Петър Иванов Кунчев.
Лобното място на Гина Кунчева НЕ е запазено и днес никой НЕ знае къде почиват костите на тази пресвята българка!
Да си призная изпитах дълбока покруса, научавайки истинските причини за смъртта на майката и брата на Левски.
Родителите на Левски – Иван Кунчев и Гина Караиванова (по мъж Кунчева) имат пет деца: Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Бащата – трудолюбив и преуспяващ карловски бояджия и гайтанджия – се разболява тежко от охтика, бързо изпада в несъстоятелност и почива през 1851 г.
Рано осиротялото семейство се оказва в бедствено материално положение. Въпреки неизброимите несгоди овдовялата Гина Кунчева успява да отгледа децата си, слугувайки по къщите на карловските чорбаджии.
Нейното пето дете, Мария, умира на шест години от някаква незнайна по онова време болест. Христо – по-малкият брат на Левски, подгонен от турските власти, емигрира във Влашко, споделяйки бунтовните копнения на българските хъшове и епичната им бран за освобождаване на България от османско иго.
Крехкото здраве на младият мъж не устоява на суровото хъшовско ежедневие и на 9 април 1870г. Христо Иванов Кунчев почива в Румъния, в запустяла воденица.
Най-малкият брат в семейството Петър също е деен участник в българското национално-освободително движение и активно съдействува на Левски в революционно-апостолската му мисия, а през метежната българска пролет на 1876 г. се включва в Ботевата чета.
Тежко ранен в сраженията на Врачанския балкан попада в турски плен и бива осъден на доживотна каторга в Диарбекир, Мала Азия, но съумява по някакъв начин да избяга в Русия.
Опълченец през Освободителната руско-турска война – в чутовните шипченски боеве го раняват в главата, гърдите и краката. Откаран за лечение в Харковската военна болница, ала се налага хирурзите да отрежат гангренясалия му десен крак.
С крайно влошено състояние, непосредствено след Сан Стефанския мирен договор, пристига в родния си град Карлово – полусляп, почти глух, еднокрак и туберкулозен.
Никой в града – упрявляващите и местните думбази – не откликват на молбите му да получи някаква що годе подходяща за инвалид работа, за да се прехранва.
Други времена бяха настъпили в изкуствено скалъпените Княжество България и Източна Румелия, където довчерашната рая ламтеше за свой, собствен, проспериращ гечинмек (бизнес) и немедлено забогатяваше.
Стигналия до просеща тояга Петър протяга ръка за милостиня на чаршийските търговци и занаятчии и с оскъдните подаяния подпомага сестра си Яна, вдовица с четири деца.
Гина Кунчева не може да се смири с нещастната съдба на сина и дъщеря си. Съсипаната от сполетялото я семейно нещастие, оскърбена, унизена, не издържаща вече на студ и глад Майката на Васил Левски се самоубива, хвърляйки се в един кладенец.
Именно този кладенец е националния позор за нас, българите! (да няма кой да й занесе едно парченце хляб!)
През 1881 г. Петър Кунчев умира от туберкулозното заболяване, останал просяк до края на дните си и дал ЗДРАВЕТО СИ за бленуваната от него Свободна България!
Такава е уви, за съжаление, мерзката, неподправена истина за злощастната участ, сполетяла най-близките семейни роднини на Васил Левски.
И понеже НЕ сме човеци, няма да искаме да знаем и да я помним тази истина, защото скотските, бездушно-стръвнишки нрави в следосвобожденско Карлово с чудовищна сила бушуват и в днешна България, и в бездънния кладенец на националния ни Позор и низост продължава да зее хищно и неутолимо българското Безхаберие, Алчност и Бездушие ….. !
И накрая от щастливото семейство на Гина и Иван Кунчеви с пет деца остава жива само овдовялата сестра на Васил Левски – Яна, останала да скърби сам-сама с четирите си невръстни гладни дечица…!
Не знаехме,че може да боли когато четеш за Апостола.
Е вече знаем кой го е написал.
Марин Караиванов
Материалът е взет от тук http://tolstoist.blog.bg/politika/2010/11/14/za-maikata-i-brata-na-levski-v-k-quot-svobodna-misyl-quot.634845
Но не знаем кой се е познал.
(другата част на публикацията )
Една година се изтърколи в необозримата, безмерна бездна на всевечното, всеядно време откакто български власти управляваха в Карлово, а на карловчани вече се чинеше,че петвековното турско иго е отдавнашен омразно-злъчен спомен, запокитен нейде в невъзвратимото минало, макар и развалините от опожарените къщи, от изпепелената, срутена сграда на мъжкото класно училище и напълно разсипаните, опустошени черковни храмове “Свети Никола” и “Света Богородица” скръбно-издайнически да сочеха печалните сетнини от яростта на турския аскер и башибозук. Само градената през 1485 г. “Куршум джамия” от османския феодал Карлъ Али бей, основател на Карловската касаба ,приела неговото име, стърчеше някак почти издавателски непокътнатата сред траурно чернеещите се руини.
Свиреп декемврийски мраз вледеняваше сгърчилата се зиморничаво между планинските ридове котловина и над зъзнещото селище, прислонено до южното подножие на Калоферския балкан. Към смръзналото безветрие висеше неподвижно като зла поличба пепеляво-сивата, рехава пелена на пушека, бълван непрестанно от огнедишащите оджаци. Здрачаваше се, когато из една схлупена къщурка в горната махала изскочи забрадена с черна шамия възрастна, прехвърлила шестдесетте години дребничка женица, която се завтече към махленския бунар, клекнал под вековен бряст в края на калдъръмения сокак. Щом стигна до кладенеца жената спря за миг и вдигна лице към смръщеното зимно небе сякаш очакваше да съзре там най-насъщното и най-съдбовно предзнаменование на своя живот. Но отгоре неистово, равнодушно и слиха безотрадност се разстилаше безкрайната пустиня на непрогледно тъмнеещите от безмълвно прииждащата нощ облаци и никакъв, дори най-невзрачен звезден зрак не мъждукаше в мрака. И все пак в нейното измъчено лице, изгризано от ненаситната гмеж на кахърите съзнание мълниеносно се завъртя страдалческият калейдоскоп на дните и нощите, през които премина собственото й житие-битие, съсипано от непрестанни несгоди и премеждия: и задомяването с гайтанджията Иван Кунчев, разорил се поради охтичаво заболяване и умрял, ненавършил 43 години; и злочестата сиромашия при изучаването на петте деца; несретните вдовишки слугински години и неутешимата майчина скръб по смъртта на малката Мария и двете момчета, чийто свършек на дните им ги застигна като млади, напети мъже; и овдовялата дъщеря Яна с четирите невръстни дечурлига; и завърналият се от Руско-турската война син-инвалид, останал без един крак, поболял се от туберкулоза и тръгнал немил-недраг да проси подаяния из калдаръместите карловски сокаци; и оскъдно радостните житейски мигновения, стипчиво броящи се на мазолестите пръсти на двете отрудени ръце; и непрестанната несносна, убийствена немотия!
Мизерията озъби хищни челюсти и през тази, изсулваща се из броеницата на християнското летоброене 1878 година – първата свободна година за онези от българите, които населяваха Княжество България и Източна Румелия – невръстните отрочета на прословутия Берлински конгрес. В ледени буци бяха се превърнали сърцата на карловчани – никой към никого капка милост нямаше, имащите се лакомяха да имат още повече. Предишните челебии, гяурите мемлекет чорбаджии, чийто чорбаджилък процъфтяваше неотдавна под чадъра на османския падишах, се сдушиха с новопръкналитесе богаташки парвенюта, а беднотията – петимна за троха хляб – опъваше уши от гладория и едва свързваше двата края.
Строполилата се до кладенеца, превита одве жена не помнеше такъв непоносим, стръвнишки глад да е върлувал тъдява като същински чумав мор и празните стомаси на сиромасите толкова продължително време да са свирили рамазан, безутешно виейки по кучешки на месечината. Коремчетата на внуците й взеха да подпухват от постоянното недояждане, детски хленч отчаяно отекваше в тясната, прихлупена одая, където край отдавна изстиналото огнище студуваха бабата, децата на Яна и нейният сакат брат, сполетян от върлото нещастие да дочака Българското Освобождение, за да изживее пълния трагизъм на собственото си унизително съществуване, да измине докрай мъчителния път към своята Голгота. Ръцете на този окаяник, смирено протегнати сега за милостиня пред дюкяните в Карловската чаршия, навремето държаха сабя и пушка в христоботевата чета и в дружините на българските опълченци. През буреносните, размирни хъшовски години във Влашко, тия същите ръце държаха ками и пищови, разнасяха из кръчми и кафенета бунтарските вестници “Свобода” и “Независимост”. Ала ето, че в освободените от турско робство български земи тия святи ръце не ставаха за нищо друго, освен за несретна просия. Бившият хъш и национал-революционер се завърна в родното Карлово туберкулозно болнав, със силно увредено зрение и без един крак. Карловските стари и новоизлюпени чорбаджии го държаха под око с неприкрита неприязън и тъй като у тях беше и ножът, и сиренето, той остана без никакво препитание, принуждавайки се да изкарва прехраната си, подлагайки ръка за милостиня от минувачите по улиците... Уви! Трябваше да изпие капка по капка, отровно-горчивата чаша на злощастната си орис, която не бе благосклонна към него и другите му двама братя, изгорели в пламъците на българската национално-освободителна борба...
...И не изтрая майчиното сърце! Не можеше повече мълчаливо да преглъща нещастията,оскърбленията, униженията, неимоверната нищета, връхлитащи като разбеснели се вълчи глутници върху семейството на злочестата карловка. И възропта тя в душата си срещу своята жестока съдба и прокле мига, в който беше се родила на белия свят. “Прости ме, Господи!” – изхлипа сподавено клетницата и почти в несвяст от глад, който раздрусваше тялото й в мъчителни, агонизиращи конвулсии, залюшната от мътния въртоп на непоносима безнадежност, със сетно усилие се прекатури през пармаклъка на кладенеца и тутакси изчезна в тъмната паст.
На другия ден, след обед, трупът бе изваден от герана и погребан надве-натри, без църковни обреди в дерето, рахитично хлътнало встрани от българските гробища, погълнали тленните останки на получилите попско опрощение миряни, преди хрисимо и овчедушно да сдадат богу дух. Самоубийците обаче православната църква с анатемосваща строгост запрещаваше да бъдат погребвани в християнските гробни покои. До току-що изкопания гробен хендек, подсмърчайки, беряха студ обезумялата от скръб Яна – дъщерята на покойницата и неколцина одрипавели комшии от горната махала. Синът на самоубийцата, зашеметен от мъка и жал, се насвятка до безсъзнание и не можа да види как гробарите – двамина видиотени от пиянство и системно недояждане карловски цигани – свлякоха в гроба кльощавото, мъртво тяло на майка му, увито в мръсна, изпокъсана черга, заривайки го бързешката с вледене-
ната от декемврийския студ глинесто-песъчлива пръст, бъкана с трънлив буренак и дребен каменяк.
Подир ден-два той пак просеше из карловските сокаци и с мизерната “лепта”, която му даваха, помагаше на Яна да изхранва челядта си. През 1881 година издъхна страдалчески, задушен от белодробен кръвоизлив, след тригодишна просия в родния си град Карлово.
Тъй потресаващо злополучно завършиха живота си в свободна България майката на апостола Левски – Гина Кунчева и неговият брат Петър Иванов Кунчев. Лобното място на Гина Кунчева не е запазено и днес никой не знае къде почиват костите на тази пресвята българка. Но както Васил Иванов Кунчев – Левски, така и Гина Кунчева, и Петър Кунчев, вградиха завинаги своите имена в неръкотворния пантеон на българската народна памет и докато я има България са обречени на безсмъртие!
Да си призная, изпитах дълбока покруса, научавайки истинските причини за смъртта на майката и брата на Левски. Не можех да повярвам на документалните данни, предоставени ми от известния хасковски краевед Борис Колев, който от дълги години проучваше генеалогията (родословието) на Левски и затуй реших да разговарям по този въпрос с двама от най-отраканите капацитети по българска история. Единият – проф. Илчо Димитров – доктор на историческите науки, тогава ректор на СУ “Климент Охридски”, член на президиума на БАН, член кореспондент и зам. Председател на БАН и коскоджамити академик – въобще не ме удостои с отговор, гарнирайки своята многозначителна разговорливост с нехайна, тънкоиронична, мефистофелска усмивчица. А другият – професорът Николай Генчев – декан на историческия факултет в СУ “Климент Охридски”, доктор на историческите науки, член-кореспондент на БАН и лауреат на Хердеровата награда по история – припряно смотолеви:
“Туй е напълно хазартна, непоносимо лайческа трактовка, и българската общественост не ще я приеме! От обществена гледна точка не е никак морално да акцентираме върху подобни интерпретации и да се ровичкаме в тях, търсейки на всяка цена скандални пикантерии!”
Наистина – какво бетер странно, суперинтелектуално, свръхпикантерийно професорско умозаключение! Защото фактологията от житейската семейна хроника на Иван и Гина Кунчеви и техните деца е очевидно - категорична! Родителите на Левски – Иван Кунчев и Гина Караиванова (по мъж Кунчева) имат пет деца: Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Бащата – трудолюбив и преуспяващ карловски бояджия и гайтанджия – се разболява тежко от охтика, бързо изпада в несъстоятелност и почива през 1851 г. Рано осиротялото семейство се оказва в бедствено материално положение.
Въпреки неизброимите несгоди, овдовялата Гина Кунчева успява да отгледа децата си, слугувайки по къщите на карловските чорбаджии. Нейното пето дете, Мария, умира на шест години от някаква незнайна по онова време болест.
Христо – по-малкият брат на Левски, подгонен от турските власти, емигрира във Влашко, споделяйки бунтовните копнения на българските хъшове и епичната им бран за освобождаване на България от османско иго. Крехкото здраве на младия мъж не устоява на суровото хъшовско ежедневие през1870 г.
Най-малкият брат в семейството Петър също е деен участник в българското национално-освободително движение и активно съдействува на Левски в революционно-апостолската му мисия, а през метежната българска пролет на 1876 г. се включва в Ботевата чета. Тежко ранен в сраженията на Врачанския Балкан, попада в турски плен и бива осъден на доживотна каторга в Диарбекир, Мала Азия, но съумява по някакъв начин да избяга в Русия. Опълченец през Освободителната руско-турска война – в чутовните шипченски боеве го раняват в главата, гърдите и краката. Откаран е за лечение в Харковската военна болница, ала се налага хирурзите да отрежат гангренясалия му десен крак. С крайно влошено състояние, непосредствено след Санстефанския мирен договор, пристига в родния си град Карлово – полусляп, почти глух, еднокрак и туберкулозен. Никой в града – управляващите и местните думбази – не откликват на молбите му да получи някаква що годе подходяща за инвалид работа, за да се прехранва. Старите чорбаджии от османлийската епоха и новопръкналите се богаташи не могат да понасят гладуващите роднини на Апостола.
Други времена бяха настъпили в изкуствено скалъпените Княжество България и Източна Румелия, където довчерашната рая ламтеше за свой, собствен, проспериращ гечинмек (бизнес) и бързо забогатяване. На национално-освободителните идеали и народополезната дейност се гледаше с безочлив, неприкрит присмех и досадливо пренебрежение. Стигналият до просеща тояга Петър протяга ръка за милостиня на чаршийските търговци и занаятчии и с оскъдните подаяния подпомага сестра си Яна, вдовица с четири деца. Гина Кунчева не може да се смири с нещастната съдба на сина и дъщеря си. Съсипаната от непосилен труд и още по-непоносими несгоди българка се самоубива, хвърляйки се в един кладенец.
Именно този кладенец се превръща в национален позор за нас, българите! През 1881 г. Петър Кунчев умира от туберкулозното заболяване, останал просяк до края на живота си в бленуваната от него свободна България!
Такава е уви, за съжаление, мерзката, неподправена истина за злощастната участ, сполетяла най-близките семейни роднини на Васил Левски.
И ако сме човеци нека я знаем и помним до края на дните си,защото скотските, бездушностръвнишки нрави в следосвобожденско Карлово с чудовищна сила бушуваха и бушуват и в днешна България и бездънният кладенец на националния ни позор и низост продължава да зее хищно и неутолимо, и в него не се отразява звездното небе на българските добродетели, тъй както мракът там е непроницаемо-безкраен.
Марин Караиванов - oт блога на Толстой
КОИ И ЗАЩО ПРЕДАДОХА АПОСТОЛА ? - Пета част (последна)
Установено е, какъв е последния път на Апостола.
- На 28 Ноември 1872 г. Левски е в Пазарджик, заедно с Никола Ръжанков, видно от разписката за 1 280 гроша, дадена на касиера на тамошния комитет.
- В началото на Декември той е в Карлово, посрещнат от братовчед си Васил Караиванов. Но не остава да пренощува в родния си град.
- След това пренощува в Сопотския манастир
- После заедно с Ръжанков преминават Стара Планина и на 10 Декември са в сигурното си скривалище в Троянския манастир. Имало и едно допълнително тайно място в една къща, в махала Колибето, близо до манастира. Тук прекарва времето от 10 до 25 Декември 1872 г., датата на последния му разход от 302 гроша за него и придружителя му.
- на 12 Декември Левски изпраща последното си писмо до Ловчанския комитет, в което упреквайки ги за малодушието и готвеното предателство, нарежда да приготвят архива. Който той или друг човек, пратен от него ще мине да го прибере, на път за Влашко.
- на 25 Декември Левски тръгва от Троян за Ловеч, където пристига привечер.
- отсяда при Николчо и Марийка Сиркови-Цветкови.
- вечерта Левски изпраща Марийка да прибере подхвърлените писма, с фалшив негов подпис от Величка Хашнова. Тя ги предава на Сиркова на излизане от църковната служба.
- на 26 Декември, късно следoбед Левски и Николчо Сирков напускат Ловеч, по различни пътища. После двамата се събират по пътя за Севлиево и тръгват към Къкрина.
- при местноста "Пази мост" срещнали две заптиета. Те разпитали българите. Николчо отговорил че е за Търново, а Левски че отива да види колко тор трябва да закара на лозето си.
- късно вечерта Левски и Сирков пристигат в Къкринското ханче. След вечерята Левски, Сирков и ханджията Христо Латинеца лягат да спят в една стая
- към 2 часа Сирков ги събужда да тръгват. Латинеца излиза да кажел на съседите, че няма да го има до вдругиден. И да предупредят баща му
- Малко след това започва тропането по вратата. Сирков чува гласовете на турците и тича при Апостола
- Левски взима два револвера и казва на Сирков да му отвори малката врата към задното дворче. Успява да пребяга през него, но при опита му да прескочи оградата се закача в нея и е ранен от стрелбата на заптиетата. Там ... увиснал на оградата е и хванат.
Още не е установено, дали поп Кръстьо е предателя, или причината е в срещата със заптиетата, или ... Ще напиша моето мнение. Левски е хванат в резултат на по-широк заговор, вътре в Организацията. Изпълнителя не е важен. Поръчителя както винаги е главния предател. А поръчителя според мен са българските чорбаджии-иззедници. Причината - тежал им е наложения от Левски паричен революционен данък. Именно за да не дават пари, са го предали на турците. Патриотизма им свършва веднага, щом се налага да бъркат в дълбоките си кесии.
След Освобождението майката на Левски - Гина Кунчева, остава само с дъщеря си Яна и четирите и деца. Малко след това се връща от Освободителната война сина и Петър Кунчев. С отрязан крак, в резултат на рана от Шипченските боеве. И туберкулозен. Карловските чорбаджии отказват да помогнат на бедните роднини на Апостола. Открито се присмиват и злорадстват. Още повече, че братът на Апостола - Петър Кунчев, проси по калдаръмите на Карлово. Какво падение! Не издържайки на глада и унижението майката на Апостола се удавя в кладенеца. Погребана е в някакво дере, без опело. Православната църква не погребва самоубийците. Само след 3 години просене по карловските улици, през 1881 г. умира и Петър Кунчев.
Такава е трагичната съдба на семейството на Левски. Който каквото друго и да ви говори - не му вярвайте.
От http://www.karlovoinfo.com/index.php?option=com_kunena&Itemid=30&func=view&catid=8&id=26675&limitstart=18
Угодно на църквата и държавата
Угодно на тези институции е да няма морални хора с разум, а служители за пари. Народът да е прост и животински, и да ражда роби за служителите. Просто и ясно.Това е истината от векове. Малки жалки духовно човечета яхнали църквата и държавата и си живееят. Угодно им е да ги има тези институции, защото те съществуват за пари, а не за моралния закон, за удоволствия и за неморални задължения. Каква паразитна хранилка са църквата и държавата, стъпили върху насилието и мръсното римско право. Работещият с ръце човек е тъпкан и стъпкван от паразитния привилегирован пласт от служители на финансовата робска система. Ако работникът е равнопоставен с банката - а ще бъде, ако се отчитат всички условия на труд, пот и нужда. Интелектът не е повече от физическата сила - нужни са все още и двете. Защо банката е с мерцедеси, а работникът с торбичката инструменти в автобуса? Гадно и долно, и изкуствено разделение на професиите в услуга на хартииките - парите, а не на потния човешки труд. Как да се бориш с несправедливата система, за която мярката за справедливост са ПАРИТЕ? А те са в приспособленците към всяка система - църковни и държавни служители. Народът е безащитен и аз - един селянин в града, не желаеш мръсната наука да ти е начин на живот. Аз съм безащитен в тази система на пари и експлоатация, в която само безумци могат да се разплождат и правят мръсно неморално ИЗКУСТВО. Принудени сме да се спасяваме поеденично, както през турското робство. Сега научната интелигенция са еничарите и убиват народа си с финансови мръсни закони и данъци. Работникът изнемогва и духовно и физически - труд и мръсотия, и разплод, и алкохол - това е живота на работника. Някакъв си Толстой осъзнал, че това не живот на хора, а на животни и 30 години крещял да осъзнаем духовната си същност и да я следваме. Но не -днес 100 г . след смъртта му основният му извод съзнателно се измества от някакви псевдоинтелигенти, които пригласят на ПАРИТЕ - Толстой е луд старец, не може да се справи с една жена камо ли със света...Угодно е на църквата и държавата да си бъдете само животни, а не разумни духовни същества. Как да се боря с Вас, като трябва да се боря всеки ден за кора хляб с пот и робия? Не затвор, а ад са ни организирали великите финансови сили, заменили разума ви с ХАРТИЙКИТЕ-пари. Не искам да ПРОИЗВЕЖДАМ, искам нормален разумен начин на живот и морални отношения, но от неосъзнати роби на църква и държава не ще получа друго освен съд и бой и вечен покой, за да продължава безумието на животните-използвачи и родо-робо-продължители......
От http://tolstoist.blog.bg/politika/2010/11/15/ugodno-na-cyrkvata-i-dyrjavata.635365
Няма коментари:
Публикуване на коментар