КОЙ, КАК И ЗАЩО СЕ НАЛАГА НАД НАРОДИТЕ ?Класическата либерална доктрина днес - среща сериозна съпротива от властимащите, които формират официалната доктрина от страна на богатите и привилегировани сектори, както в политическата, така и в социално-икономическата сфера.
Населението се смята за “невеж външен натрапник” с роля на “зрител”, където ролята му на “участик” е сведена до периодичните възможности да избира измежду представителите на частната власт (политическа, корпоративна, вид елитарна). Това се наричат изобщо ИЗБОРИ!!! При случването им се имат предвид съответни характеристи, дефиниращи качеството им: регионално значение и вписването им в световните процеси, където се разсъждава за понятието суверенитет и проблеми около него; съответно обсъждат се и се застъпват държавни доктрини, конституционни системи и състоянието им; прави се преглед и се определя роля и място на гражданското общество, което е формирано от народните маси с техните манталитети и приоритетно дефиниране на съответен техен евентуален “дневен ред на масите”. Тогава се оформят и съответните концепции в живота и управлението за дадена страна, които би трябвало да са водещото начало при вписването им в световния живот, а самите концепции определят качеството на суверенита в частност. Така разсъждават властимащите при определянето на място и роля на “политическите субекти” – народите, в дадена страна преди и след “избор”.
Понятието за суверенитет – включва разбирането политическите субекти да следват свой собствен път без външна намеса, където аспекта на суверенитета и свободата на човек имат ключово значение, но днес сме свидетели на драматични промени в човешките взаимоотношения – които обхващат все по-огромни и мощни стратегически съюзи, които администрират една глобална икономика, представляваща всъщност вид корпоративен меркантилизъм клонящ към олигопол в повечето сектори и разчитащ твърде много на държавната власт за социализация на риска и разходите и усмиряване на непокорните елементи.
Проблемите около суверенитета днес са в две области. Едната е свързана със суверенното право да бъдеш защитен от военна интервенция. Тук проблемите се поставят при един световен ред, основаващ се на суверенни държави. Втората област е свързана със суверенните права при опасност от социално-икономическа интервенция. Тук проблемите се поставят в свят, в който господстват многонационалните корпорации, особено финансовите институции през последните години и цялата мрежа, е конструирана, за да обслужва техните интереси. Суверенитетът сам по себе си не представлява ценност. Той е ценност само доколкото се отнася до правата и свободите, като или ги разширява, или ги стеснява. Но всъщност е спорно – че като се говори за права и свободи, имаме предвид хора, тоест хора от плът и кръв, а не абстрактни политически и юридически конструкции като корпорации, държави или капитал. Ако тези субекти имат изобщо някакви права, което също е спорно, те би трябвало да бъдат извлечени от правата на хората. Това е основната класическа либерална доктрина. Тя е и водещ принцип на народните борби от векове насам, но тя среща и сериозна съпротива от властимащите - които формират официалната доктрина, които оказват сериозна съпротива от страна на богатите и привилегировани сектори и това е вярно както в политическата, така и в социално-икономическата сфера.
Конституционните системи по света вече се преработват засилено, за да се сведят до това да се осигурят защити за “малцинството на заможните от мнозинаството”, но да се направи и така, че “страната да се управлява от онези, които я притежават".
Това схващане на конституционалистите Джеймс Мадисън и Джон Джей се е наложило днес в “демократичните държави”, но конфликтите са повече факт и остават – елитарната им доктрина е непроменена в основата си при налагането и днес на Новия световен ред.
При изборите се счита за безпредметно съобразяването с общественото мнение, ако то противоречи на исканията на малцинството заможни, които притежават страната. Ето това се случва навред по Земята и у нас.
А навсякъде по света гражданството иска да бъде управлявано “от хора, които знаят нашите нужди”, а не от “ заможни, благородници, които ни налагат закони, избрани да вдъхват страх и да ни потискат, които не знаят мъките на народа".
В политическата сфера познатият лозунг е "народен суверенитет чрез власт на народа, чрез народа и за народа", но действащата структура е доста по-различна.
Дори при действащата структура народът се смята за опасен враг. Той трябва да бъде контролиран за негово добро. Тези въпроси, които се простират векове назад във времето, изключително актуални са и днес сред обществата.
Обществеността навсякъде по света се приема от заможните като невеж външен натрапник и й е определена роля единствено на зрител. Ако обществеността тръгне да се организира и да излиза на политическата сцена, това вече е проблем за заможните (за управляващите). А те съвсем не желаят да го имат на главите си, поради което сме свидетели на всякакви дяволски манипулации над масите от тяхна страна. В момента всички демократични общества по света са в криза – това е “криза на демокрацията”, която трябва да бъде преодоляна.
Но как? Въпрос, които си задават всички днешни народи.
На първо време чрез формиране на “полезни илюзии” в обществата, произвеждащи масов контрол според “Контролът върху живота ни” от Ноам Чомски - лекция, изнесена в Кива Аудиториъм, Албюкърки, Ню Мексико.
Ето какво казва той по този повод (с големи съкращения):
На първо време чрез формиране на “полезни илюзии” в обществата, произвеждащи масов контрол според “Контролът върху живота ни” от Ноам Чомски - лекция, изнесена в Кива Аудиториъм, Албюкърки, Ню Мексико.
Ето какво казва той по този повод (с големи съкращения):
Как се подронва суверенитет? Първи начин: Внедряване на понятието в живота ни “споразумение за свободна търговия”, което е особен вид социално-икономически ред в подкрепа малцинството на заможните и за вкарването ни в ролята на невеж и покорен зрител, за дисциплиниране на обществената мисъл във “философията на обреченост”, съсредоточавайки човешкото внимание върху изкуствените неща, обект предимно на модно потребление.
... “Един поразителен пример (а има много такива) е свързан с международния икономически ред – така наречените споразумения за свободна търговия. Широките маси от населението – а в това анкетите са категорични – са твърдо против много от нещата, които стават, но тези въпроси не се повдигат при изборите. Не се повдигат при изборите, защото центровете на властта, малцинството на заможните, са единни в своята подкрепа за налагането на един особен вид социално-икономически ред. Затова този въпрос не се повдига. Обсъждат се неща, които не ги интересуват особено, като личността или реформите, в чието неосъществяване те са сигурни. Обсъжда се това, а не онова, което вълнува хората. И това е съвсем типично и има някаква логика в твърдението, че ролята на обществеността, като невеж външен натрапник, е единствено роля на зрител.
... провеждат се мощни кампании за преодоляване на онова, което се схваща като криза на демокрацията и за вкарване на обществеността в нейната подобаваща роля на безразличен, пасивен и покорен зрител. Това е в политическата сфера.
... През 20 век литературата на пъблик рилейшънс ни осигурява богат и поучитилен набор от инструкции как да се внушава "духът на новото време" като се създават изкуствени потребности или като (цитирам) "се дисциплинира обществената мисъл, също както армията дисциплинира телата на своите войници" и се възцари "философия на обреченост" и липса на цел в живота, като се съсредоточи човешкото внимание върху "изкуствените неща, обект предимно на модно потребление". Ако това може да бъде постигнато, хората ще приемат безсмисленото и подчинено битие, което им се полага, и ще забравят подривната мисъл да поемат контрола върху живота си.
... “Един поразителен пример (а има много такива) е свързан с международния икономически ред – така наречените споразумения за свободна търговия. Широките маси от населението – а в това анкетите са категорични – са твърдо против много от нещата, които стават, но тези въпроси не се повдигат при изборите. Не се повдигат при изборите, защото центровете на властта, малцинството на заможните, са единни в своята подкрепа за налагането на един особен вид социално-икономически ред. Затова този въпрос не се повдига. Обсъждат се неща, които не ги интересуват особено, като личността или реформите, в чието неосъществяване те са сигурни. Обсъжда се това, а не онова, което вълнува хората. И това е съвсем типично и има някаква логика в твърдението, че ролята на обществеността, като невеж външен натрапник, е единствено роля на зрител.
... провеждат се мощни кампании за преодоляване на онова, което се схваща като криза на демокрацията и за вкарване на обществеността в нейната подобаваща роля на безразличен, пасивен и покорен зрител. Това е в политическата сфера.
... През 20 век литературата на пъблик рилейшънс ни осигурява богат и поучитилен набор от инструкции как да се внушава "духът на новото време" като се създават изкуствени потребности или като (цитирам) "се дисциплинира обществената мисъл, също както армията дисциплинира телата на своите войници" и се възцари "философия на обреченост" и липса на цел в живота, като се съсредоточи човешкото внимание върху "изкуствените неща, обект предимно на модно потребление". Ако това може да бъде постигнато, хората ще приемат безсмисленото и подчинено битие, което им се полага, и ще забравят подривната мисъл да поемат контрола върху живота си.
Как се подронва суверенитет? Втори начин : чрез въвеждане на вреден социално-икономически ред, който е в подкрепа изключително на малцинството на заможните. Той е свързан преди всичко с намаляване на чувството за сигурност и заплаха от смяната на работата сред хората, което води до налагане на масова психоза от усещнето на чувството за несигурност в ежедневието ни непрекъснато, чрез произвеждане на политики по “гъвкавост надолу, а не нагоре” във връзка и по отношение работна заплата, трудови договори, връзка между социалните услуги.
... В социално-икономическата сфера става нещо подобно.... Това е мащабен социално-инженерен проект, който се провежда от векове, но се ускорява и разраства неимоверно през последния век. Начините са много. ... Други са свързани с намаляване на чувството за сигурност, за което също има редица начини. Един от тях е заплахата за смяна на работата. Едно от основните последствия – а по пътя на логиката и една от вероятните цели – на погрешно наречените "споразумения за свободна търговия" (подчертавам "погрешно", защото там не става дума за свободна търговия; в тях има силни анти-пазарни елементи от най-различен вид и те определено не са споразумения, поне доколкото засягат хората, тъй като хората най-често са против тях), едно от последствията на тези споразумения е да се увеличи заплахата – няма нужда тя да бъде реална, въпреки че понякога е, но само заплахата от смяна на работата е достатъчна, за да наложи дисциплина чрез намаляване на чувството за сигурност.
... Друг механизъм, е да се увеличи така наречената "гъвкавост на пазара на труда". Нека цитирам Световната банка, която излага въпроса съвсем ясно. Те казват: "Увеличаването на гъвкавостта на пазара на труда – въпреки лошото име, което е придобило като синоним на намаляване на заплати и уволняване на работници" (а то е точно това)" – е от основно значение във всички райони на света... Най-важните реформи включват снемане на ограниченията за подвижността на работната сила и гъвкавостта на работната заплата, както и прекъсване на връзката между социалните услуги и трудовите договори." Което означава премахване на придобивките и правата, отвоювани в тежки битки вече няколко поколения.
Когато те говорят за сваляне на ограниченията върху гъвкавостта на работната заплата, се има предвид гъвкавост надолу, а не нагоре. Приказките за подвижност на работната сила не са за правото на хората да се движат където искат според изискванията на теорията на свободния пазар от Адам Смит насам, а правото да се уволняват своеволно работници. И при сегашния инвеститорски вариант на глобализацията, капиталът и корпорациите трябва да могат свободно да се движат, но не и хората, защото техните права са второстепенни, несъществени.
... В социално-икономическата сфера става нещо подобно.... Това е мащабен социално-инженерен проект, който се провежда от векове, но се ускорява и разраства неимоверно през последния век. Начините са много. ... Други са свързани с намаляване на чувството за сигурност, за което също има редица начини. Един от тях е заплахата за смяна на работата. Едно от основните последствия – а по пътя на логиката и една от вероятните цели – на погрешно наречените "споразумения за свободна търговия" (подчертавам "погрешно", защото там не става дума за свободна търговия; в тях има силни анти-пазарни елементи от най-различен вид и те определено не са споразумения, поне доколкото засягат хората, тъй като хората най-често са против тях), едно от последствията на тези споразумения е да се увеличи заплахата – няма нужда тя да бъде реална, въпреки че понякога е, но само заплахата от смяна на работата е достатъчна, за да наложи дисциплина чрез намаляване на чувството за сигурност.
... Друг механизъм, е да се увеличи така наречената "гъвкавост на пазара на труда". Нека цитирам Световната банка, която излага въпроса съвсем ясно. Те казват: "Увеличаването на гъвкавостта на пазара на труда – въпреки лошото име, което е придобило като синоним на намаляване на заплати и уволняване на работници" (а то е точно това)" – е от основно значение във всички райони на света... Най-важните реформи включват снемане на ограниченията за подвижността на работната сила и гъвкавостта на работната заплата, както и прекъсване на връзката между социалните услуги и трудовите договори." Което означава премахване на придобивките и правата, отвоювани в тежки битки вече няколко поколения.
Когато те говорят за сваляне на ограниченията върху гъвкавостта на работната заплата, се има предвид гъвкавост надолу, а не нагоре. Приказките за подвижност на работната сила не са за правото на хората да се движат където искат според изискванията на теорията на свободния пазар от Адам Смит насам, а правото да се уволняват своеволно работници. И при сегашния инвеститорски вариант на глобализацията, капиталът и корпорациите трябва да могат свободно да се движат, но не и хората, защото техните права са второстепенни, несъществени.
Как се подронва суверенитет? Трети начин : чрез изкуствено създаване на по-голяма несигурност сред работниците, която е важен фактор във “фантастичната икономика”. Така се поддържа ниска инфлация, а работниците се страхуват да искат заплати и придобивки.
...Тези "основни реформи", както ги нарича Световната банка, са наложени върху голяма част от света като условия за ратификация от страна на Световната банка и МВФ. Те са въведени в богатите, индустриални страни чрез други средства и там действат ефективно. Алан Грийнспан (председателят на Федералния резерв на САЩ, бел. прев.)декларира пред конгреса, че "по-голямата несигурност на работниците" е важен фактор в така наречената "фантастична икономика". Той поддържа инфлацията ниска, защото работниците се страхуват да искат заплати и придобивки. Те са несигурни. И това личи доста добре в статистиката. През последните 25 години, този период на връщане назад, на криза в демокрацията, заплатите са замразени или са паднали за мнозинството от работниците на неръководни постове, а работното време се е увеличило рязко – най-дългото в индустриалния свят – и това се забелязва, разбира се, от бизнес-изданията, които го описват като "благоприятно развитие от решаващо значение", когато трудовите хора са принудени да изоставят "лукса в своя живот", а корпоративните печалби са "зашеметяващи" и "поразителни" (Уол Стрийт Джърнъл, Бизнес Уийк и Форчън).
...Тези "основни реформи", както ги нарича Световната банка, са наложени върху голяма част от света като условия за ратификация от страна на Световната банка и МВФ. Те са въведени в богатите, индустриални страни чрез други средства и там действат ефективно. Алан Грийнспан (председателят на Федералния резерв на САЩ, бел. прев.)декларира пред конгреса, че "по-голямата несигурност на работниците" е важен фактор в така наречената "фантастична икономика". Той поддържа инфлацията ниска, защото работниците се страхуват да искат заплати и придобивки. Те са несигурни. И това личи доста добре в статистиката. През последните 25 години, този период на връщане назад, на криза в демокрацията, заплатите са замразени или са паднали за мнозинството от работниците на неръководни постове, а работното време се е увеличило рязко – най-дългото в индустриалния свят – и това се забелязва, разбира се, от бизнес-изданията, които го описват като "благоприятно развитие от решаващо значение", когато трудовите хора са принудени да изоставят "лукса в своя живот", а корпоративните печалби са "зашеметяващи" и "поразителни" (Уол Стрийт Джърнъл, Бизнес Уийк и Форчън).
Как се подронва суверенитет? Четвърти начин: чрез “чудото” при кредитирането от Световната банка и МВФ – или т.нар. “дългова криза”, която е чиста форма на икономическа принуда, която изцяло подронва суверенитета на съответна страна. Нежеланият дълг е много мощно оръдие за контрол, което напрактика научава хората на урока, че “алтернатива няма” – TINA зловещата фраза на Маги Тачър (There Is No Alternative.
...В зависимите държави се прилагат не дотам деликатни мерки. Една от тях е така наречената "дългова криза", която до голяма степен може да се припише на програмите на Световната банка/МВФ от 70-те години и на факта, че богатите в Третия свят са в голямата си част освободени от обществени задължения. Това е драматична истина в Латинска Америка например и един от най-големите проблеми там. "Дълговата криза" съществува, но ние трябва да внимаваме, когато я определяме. Тя не е прост икономически факт, в никакъв случай. До голяма степен тя е идеологическа конструкция. Така нареченият "дълг" би могъл да бъде преодолян по няколко елементарни начина.
Единият от начините е да се прибегне до капиталистическия принцип, че плаща онзи, който взима заема, а онзи, който го дава, носи риск. Например, ако ми дадете пари на заем и аз ги преведа в моята сметка в Цюрих и си купя мерцедес и вие дойдете при мен и си ги поискате, аз не би следвало да мога да ви кажа: "Извинявай, не мога да ти ги върна, искай си ги от съседа." А ако не желаете да носите риска на заема, не би следвало да имате възможност да казвате: "съседът ще го връща".
Обаче точно така става на международната арена. Това представлява "дълговата криза". Дългът не трябва да се плаща от онези, които са го взели – военните диктатори, техните приближени, богатите и привилегированите в силно авторитарните общества, които ние подкрепяме – те не трябва да плащат. Да вземем Индонезия, където в момента дългът е около 140% от брутния вътрешен продукт (БВП). Парите са взети от военната диктатура и нейните приятели и вероятно се намират у стотина-двеста души извън страната, но трябва да се връщат от населението при строги ограничителни мерки. А заемодателите са защитени от риск. Те получават безплатна рискова застраховка чрез различни механизми за национализиране на загубите и прехвърлянето им върху данъкоплатците от Севера. Това е една от функциите на МВФ.
... Нежеланият дълг е много мощно оръдие за контрол и той не може да се остави току-така. Тъй като за почти половината от населението на света в момента, благодарение на този метод, националната икономическа политика на практика се провежда от бюрократите във Вашингтон. И половината от населението на света (не същата половина, но донякъде се припокрива) е обект на едностранни санкции от страна на Съединените щати, което е форма на икономическа принуда, която отново изцяло подронва суверенитета и непрекъснато се заклеймява – дори съвсем наскоро отново – от Обединените нации като неприемлива, но това няма значение.
...което не бива да си позволяваме да забравим – че средствата, използвани в зависимите държави могат да бъдат много брутални. Преди няколко години в Сан Салвадор имаше конференция, организирана от Йезуитския орден, която разгледа държавния тероризъм от 80-те години и неговото продължение чрез социално-икономическата политика, наложена от победителите. Конференцията обърна особено внимание на така наречената остатъчна "култура на терора", която продължава след като реалният терор отшуми и води до "опитомяване на очакванията на мнозинството", което забравя всяка мисъл за "алтернатива на исканията на силните". Хората научават урока "няма алтернатива", TINA, както е известен от зловещата фраза на Маги Тачър (There Is No Alternative). Идеята е, че алтернатива няма – сега това се превръща в лозунг на корпоративния вариант на глобализацията. В зависимите държави великото постижение на терористичните операции е унищожаването на надеждите, покълнали в Латинска и Централна Америка през 70-те години, вдъхновени от организирането на населението в целия регион и "преференцията за бедните" на църквата, която беше жестоко наказана за това отклонение от доброто държане.
... Самият Каротърс не е доволен от резултата, но описва така наречената "либерална критика" като фундаментално погрешна. Тази критика оставя старите спорове "неразрешени", пише той, поради "нейната отколешна слабост". Отколешната слабост е, че тя не предлага алтернатива на политиката на възстановяване на традиционните структури на властта – в този случай чрез кървав терор, който оставя след себе си неколкостотин хиляди трупа през 80-те години, милиони бегълци, осакатени и осиротели хора в опустошените държави. За пореден път – TINA – Няма Алтернатива.
...В зависимите държави се прилагат не дотам деликатни мерки. Една от тях е така наречената "дългова криза", която до голяма степен може да се припише на програмите на Световната банка/МВФ от 70-те години и на факта, че богатите в Третия свят са в голямата си част освободени от обществени задължения. Това е драматична истина в Латинска Америка например и един от най-големите проблеми там. "Дълговата криза" съществува, но ние трябва да внимаваме, когато я определяме. Тя не е прост икономически факт, в никакъв случай. До голяма степен тя е идеологическа конструкция. Така нареченият "дълг" би могъл да бъде преодолян по няколко елементарни начина.
Единият от начините е да се прибегне до капиталистическия принцип, че плаща онзи, който взима заема, а онзи, който го дава, носи риск. Например, ако ми дадете пари на заем и аз ги преведа в моята сметка в Цюрих и си купя мерцедес и вие дойдете при мен и си ги поискате, аз не би следвало да мога да ви кажа: "Извинявай, не мога да ти ги върна, искай си ги от съседа." А ако не желаете да носите риска на заема, не би следвало да имате възможност да казвате: "съседът ще го връща".
Обаче точно така става на международната арена. Това представлява "дълговата криза". Дългът не трябва да се плаща от онези, които са го взели – военните диктатори, техните приближени, богатите и привилегированите в силно авторитарните общества, които ние подкрепяме – те не трябва да плащат. Да вземем Индонезия, където в момента дългът е около 140% от брутния вътрешен продукт (БВП). Парите са взети от военната диктатура и нейните приятели и вероятно се намират у стотина-двеста души извън страната, но трябва да се връщат от населението при строги ограничителни мерки. А заемодателите са защитени от риск. Те получават безплатна рискова застраховка чрез различни механизми за национализиране на загубите и прехвърлянето им върху данъкоплатците от Севера. Това е една от функциите на МВФ.
... Нежеланият дълг е много мощно оръдие за контрол и той не може да се остави току-така. Тъй като за почти половината от населението на света в момента, благодарение на този метод, националната икономическа политика на практика се провежда от бюрократите във Вашингтон. И половината от населението на света (не същата половина, но донякъде се припокрива) е обект на едностранни санкции от страна на Съединените щати, което е форма на икономическа принуда, която отново изцяло подронва суверенитета и непрекъснато се заклеймява – дори съвсем наскоро отново – от Обединените нации като неприемлива, но това няма значение.
...което не бива да си позволяваме да забравим – че средствата, използвани в зависимите държави могат да бъдат много брутални. Преди няколко години в Сан Салвадор имаше конференция, организирана от Йезуитския орден, която разгледа държавния тероризъм от 80-те години и неговото продължение чрез социално-икономическата политика, наложена от победителите. Конференцията обърна особено внимание на така наречената остатъчна "култура на терора", която продължава след като реалният терор отшуми и води до "опитомяване на очакванията на мнозинството", което забравя всяка мисъл за "алтернатива на исканията на силните". Хората научават урока "няма алтернатива", TINA, както е известен от зловещата фраза на Маги Тачър (There Is No Alternative). Идеята е, че алтернатива няма – сега това се превръща в лозунг на корпоративния вариант на глобализацията. В зависимите държави великото постижение на терористичните операции е унищожаването на надеждите, покълнали в Латинска и Централна Америка през 70-те години, вдъхновени от организирането на населението в целия регион и "преференцията за бедните" на църквата, която беше жестоко наказана за това отклонение от доброто държане.
... Самият Каротърс не е доволен от резултата, но описва така наречената "либерална критика" като фундаментално погрешна. Тази критика оставя старите спорове "неразрешени", пише той, поради "нейната отколешна слабост". Отколешната слабост е, че тя не предлага алтернатива на политиката на възстановяване на традиционните структури на властта – в този случай чрез кървав терор, който оставя след себе си неколкостотин хиляди трупа през 80-те години, милиони бегълци, осакатени и осиротели хора в опустошените държави. За пореден път – TINA – Няма Алтернатива.
Как се подронва суверенитет? Пети начин: чрез страх от демокрация отвътре – това се постига при налагането на Икономическата Харта от 1945 на САЩ, чиято функция е да сложи край на икономическия национализъм във всичките му форми, дори с цената на формиране на “полицейски държави” – свобода може да има, но тя е свободата на “правилния избор”, т.е. този който ще бъде продиктуван от по-силния.
... Защо толкова хора смятат, че на латиноамериканците, всъщност на всички хора по света не може да се позволи да упражняват суверенитет, тоест, да поемат контрола върху живота си? Това е глобалният аналог на страха от демокрацията отвътре. Всъщност този въпрос е бил често третиран и то доста поучително, най-вече във вътрешните документи, с които разполагаме (наистина свободна страна – имаме богат набор от разсекретени документи, които са много интересни). Основната тема, която ги обединява, е илюстрирана по поразителен начин в едно от най-значимите събития – конференция на полукълбото, която Съединените щати свикват през февруари 1945, за да наложат така наречената Икономическа харта на Америките, един от крайъгълните камъни на следвоенния свят, който остава непоклатим. Хартата призовава за край на "икономическия национализъм (тоест суверенитет) във всичките му форми". Латиноамериканците трябва да избягват така нареченото "прекомерно" промишлено развитие, което би могло да съперничи на интересите на САЩ, макар да могат да осъществяват "съпътстващо развитие". Тоест Бразилия може да произвежда евтина стомана, от която корпорациите в САЩ не се интересуват. От критично значение е да "защитаваме своите ресурси", както казва Джордж Кенан, дори ако това изисква "полицейски държави".
... Но Вашингтон е изправен пред един проблем при налагането на Хартата. По онова време той е ясно обяснен във вътрешните документи на Държавния департамент по следния начин: латиноамериканците правят погрешен избор. Те настояват за "политика, насочена към по-широко разпределение на благата и повишаване на жизнения стандарт на масите" и са "убедени, че от ресурсите на страната трябва първо да се възползва народът на тази страна", а не американските инвеститори. Това е неприемливо, следователно суверенитет не може да се позволи. Те могат да имат свобода, но свободата да правят правилен избор.
Това послание се препотвърждава редовно и насилствено в пример след пример до ден днешен.
... "Социалните и икономически програми на избраното правителство отговарят на въжделенията" на трудещите се и на селяните, "печелят доверието и удовлетворяват личните интереси на повечето политически осъзнати гватемалци". Нещо по-лошо, правителството на Гватемала "се превръща във все по-голяма заплаха за стабилността на Хондурас и Ел Салвадор. Неговата поземлена реформа е мощно пропагандно оръжие; неговата широка социална програма за подкрепа на работниците и селяните в победоносна битка срещу висшите класи и едрите чужди предприятия, се харесва силно на народите на централноамериканските съседи, в които преобладават сходни условия". Следователно е необходимо военно решение. То продължи 40 години и остави след себе си същата култура на терора, както в централноамериканските съседи.
... Защо толкова хора смятат, че на латиноамериканците, всъщност на всички хора по света не може да се позволи да упражняват суверенитет, тоест, да поемат контрола върху живота си? Това е глобалният аналог на страха от демокрацията отвътре. Всъщност този въпрос е бил често третиран и то доста поучително, най-вече във вътрешните документи, с които разполагаме (наистина свободна страна – имаме богат набор от разсекретени документи, които са много интересни). Основната тема, която ги обединява, е илюстрирана по поразителен начин в едно от най-значимите събития – конференция на полукълбото, която Съединените щати свикват през февруари 1945, за да наложат така наречената Икономическа харта на Америките, един от крайъгълните камъни на следвоенния свят, който остава непоклатим. Хартата призовава за край на "икономическия национализъм (тоест суверенитет) във всичките му форми". Латиноамериканците трябва да избягват така нареченото "прекомерно" промишлено развитие, което би могло да съперничи на интересите на САЩ, макар да могат да осъществяват "съпътстващо развитие". Тоест Бразилия може да произвежда евтина стомана, от която корпорациите в САЩ не се интересуват. От критично значение е да "защитаваме своите ресурси", както казва Джордж Кенан, дори ако това изисква "полицейски държави".
... Но Вашингтон е изправен пред един проблем при налагането на Хартата. По онова време той е ясно обяснен във вътрешните документи на Държавния департамент по следния начин: латиноамериканците правят погрешен избор. Те настояват за "политика, насочена към по-широко разпределение на благата и повишаване на жизнения стандарт на масите" и са "убедени, че от ресурсите на страната трябва първо да се възползва народът на тази страна", а не американските инвеститори. Това е неприемливо, следователно суверенитет не може да се позволи. Те могат да имат свобода, но свободата да правят правилен избор.
Това послание се препотвърждава редовно и насилствено в пример след пример до ден днешен.
... "Социалните и икономически програми на избраното правителство отговарят на въжделенията" на трудещите се и на селяните, "печелят доверието и удовлетворяват личните интереси на повечето политически осъзнати гватемалци". Нещо по-лошо, правителството на Гватемала "се превръща във все по-голяма заплаха за стабилността на Хондурас и Ел Салвадор. Неговата поземлена реформа е мощно пропагандно оръжие; неговата широка социална програма за подкрепа на работниците и селяните в победоносна битка срещу висшите класи и едрите чужди предприятия, се харесва силно на народите на централноамериканските съседи, в които преобладават сходни условия". Следователно е необходимо военно решение. То продължи 40 години и остави след себе си същата култура на терора, както в централноамериканските съседи.
Как се подронва суверенитет? Шести начин: чрез внушаване на страх сред хората, поставени под непрекъсната заплаха за произвеждане на терористични акции и икономическо задушаване, което да им попречи да поемат живота си в собствените си ръце.
...Ами, това е заплахата – заплахата да вземат хората живота си в свои ръце и тя трябва да бъде унищожена чрез тероризъм и икономическо задушаване, което все още продължава. Всичко това става напълно независимо от студената война, както вече е очевидно, дори без секретните документи. Същите притеснения в периода след студената война доведоха до бързото прекратяване на краткия експеримент с демокрацията в Хаити от президентите Буш и Клинтън, които вървят по стъпките на предшествениците си.
... Същите притеснения са залегнали и в основата на споразуменията за свободна търговия – NAFTA, например. По времето на NAFTA, ако си спомняте, пропагандата тръбеше, че тя щяла да бъде чудна придобивка за трудещите се в трите страни – Канада, Съединените щати и Мексико. Но не след дълго тази тема заглъхна, след като фактите излязоха наяве. И онова, което от самото начало беше очевидно, накрая беше публично признато. Целта беше да се "замрази Мексико в реформите" от 80-те години, реформите, които рязко намалиха заплатите и обогатиха един малък сектор плюс чуждестранните инвеститори. Основните притеснения бяха изразени на една конференция за стратегическо развитие на Латинска Америка във Вашингтон през 1990, на семинар. Тя предупреди, че "едно "отваряне на Мексико към демокрацията" може да подложи на изпитание особените отношения между страните като издигне правителство, решено по-скоро да съперничи на САЩ на икономическа и националистическа основа". Забележете, че това е същата заплаха като през 1945, преодоляна, в този случай, чрез обвързване на Мексико с договорни задължения. Същите съображения неотменно стоят зад половинвековния терор и безчинства и то не само в западното полукълбо. Те са и сърцевината на споразуменията за правата на инвеститорите, които се налагат чрез една особена форма на глобализация, замислена от държавно-корпоративния център на властта.
... Има и гласове извън спектъра – не искам да отричам. Например идеята, че "хората трябва да имат право на глас в решенията, които често дълбоко променят техния живот", надеждите им да не бъдат "жестоко смазвани" в един световен ред, в който "политическата и финансова власт е съсредоточена", докато финансовите пазари "безотговорно се колебаят" с пагубни резултати за бедните, "изборите могат да се манипулират", а "отрицателните последици за другите се считат за съвсем маловажни" от властимащите. Това са цитати на радикалния екстремист от Ватикана, чието новогодишно послание беше едва споменато в националната преса и определено е алтернатива, която не е на дневен ред на днешните властимащи по света..
...Ами, това е заплахата – заплахата да вземат хората живота си в свои ръце и тя трябва да бъде унищожена чрез тероризъм и икономическо задушаване, което все още продължава. Всичко това става напълно независимо от студената война, както вече е очевидно, дори без секретните документи. Същите притеснения в периода след студената война доведоха до бързото прекратяване на краткия експеримент с демокрацията в Хаити от президентите Буш и Клинтън, които вървят по стъпките на предшествениците си.
... Същите притеснения са залегнали и в основата на споразуменията за свободна търговия – NAFTA, например. По времето на NAFTA, ако си спомняте, пропагандата тръбеше, че тя щяла да бъде чудна придобивка за трудещите се в трите страни – Канада, Съединените щати и Мексико. Но не след дълго тази тема заглъхна, след като фактите излязоха наяве. И онова, което от самото начало беше очевидно, накрая беше публично признато. Целта беше да се "замрази Мексико в реформите" от 80-те години, реформите, които рязко намалиха заплатите и обогатиха един малък сектор плюс чуждестранните инвеститори. Основните притеснения бяха изразени на една конференция за стратегическо развитие на Латинска Америка във Вашингтон през 1990, на семинар. Тя предупреди, че "едно "отваряне на Мексико към демокрацията" може да подложи на изпитание особените отношения между страните като издигне правителство, решено по-скоро да съперничи на САЩ на икономическа и националистическа основа". Забележете, че това е същата заплаха като през 1945, преодоляна, в този случай, чрез обвързване на Мексико с договорни задължения. Същите съображения неотменно стоят зад половинвековния терор и безчинства и то не само в западното полукълбо. Те са и сърцевината на споразуменията за правата на инвеститорите, които се налагат чрез една особена форма на глобализация, замислена от държавно-корпоративния център на властта.
... Има и гласове извън спектъра – не искам да отричам. Например идеята, че "хората трябва да имат право на глас в решенията, които често дълбоко променят техния живот", надеждите им да не бъдат "жестоко смазвани" в един световен ред, в който "политическата и финансова власт е съсредоточена", докато финансовите пазари "безотговорно се колебаят" с пагубни резултати за бедните, "изборите могат да се манипулират", а "отрицателните последици за другите се считат за съвсем маловажни" от властимащите. Това са цитати на радикалния екстремист от Ватикана, чието новогодишно послание беше едва споменато в националната преса и определено е алтернатива, която не е на дневен ред на днешните властимащи по света..
...не позволявайте да ви подронват суверенитета по никакъв повод и начин, чрез каквито и да било санкции. Не допускайте действието на принципа “TINA – няма алтернатива” в живота си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар