КАКВИ БЯХМЕ, А КАКВИ СМЕ СЕГА? – СЛЕД 120 ГОДИНИ Е РЕДНО ДА СЕ ПОВДИГНЕ ТОЗИ ВЪПРОС.

Въпросът е заглавие на брошура от Т.Станчев, издадена през 1889 година, където макар и наивно и с едри щрихи е очертана душевността на българина в старобългарската държава, през турското робство и през Възраждането ни. Обществената психика на българина е плътно изложение в сферата на гражданския и семейно-битовия ни живот. Разглежда се също и се проследява разложението на старите патриархални добродетели и възникването на новата собственическо-дребнобуржоазна психика у нас в многостранностите й и проявлението й в различните сфери на живота.

Първата половина на 19 век буквално отприщва многовековния български естествен интерес в областта на социално-психологическото познание у нас, и най вече на “мода” идва оглеждадането и вглеждането в душевността на обикновения българин по онова време, предизвиквайки небивал хъс за отразяването му, от книжовниците ни тогава. Като най-ярки първоначални представители на това познание като че ли са изпъквали В.Априлов, Бозвели и Иван Селимски. Всеки един от тях през собствената си професионална и житейска призми, дава преценка за прословутата “българска душевност” и съответения манталитет разбира се.

Накратко ще представя тези автори, описани от социолога Минчо Драганов:
АПРИЛОВ (1789-1848): Този човек е известен с активната си практическа дейност и свързаните с нея разсъждения, но в неговите общи оценки се наблюдава повече песимизъм и тъмни краски при описването душевността на хората по онуй време. Изказва например следното: “За съжеление трябва да се каже, че те (българите) спят крепък сън” или “Ако някъде се покаже образован българин, то той е получил възпитанието си между гърците и се е просмукал с духа на елинизма, отстъпвайки от своя род и ... скрива своя произход. Техният пример се следва и от забогателите търговци ... Народът, оставайки в тъмнина и нищета, изхабява се в невежество, преминаващо от род в род.”. Изказвайки подобна мисъл, Априлов сякаш се е поставил в ролята на външен наблюдател (какъвто всъщност и той е бил чуждоземно образован), но когато напуска общите разсъждения за психиката на българина и пристъпва към описване на конкретните си преки впечатления (когато се завръща в страната), се получава следното: например той описва недоверчивостта и боязънта у българите към всеки чужденец, особено когато той е с документ в ръцете – те очакват, че е дошъл, за да ги докладва и след това предстои нещо лошо да им се случи, я да ги обложи с нови данъци или нещо такова, поради което те бързичко и масово скриват халваджийските си тефтери и се правят на незнаещи какво се случва. Но дават му откровен и радушен прием – всички се стичат да видят пристигналия гостенин, всички се радват, всички са весели, всички го нападат с въпроси ... По-нататък Априлов прави и редица други народопсихологични бележки, като например: изброява тринадесет твърде похвални душевни черти за самите си съграждани –габровците... С какво реално е допринесъл, надявам се всички знаят от историята ни!
Н.БОЗВЕЛИ (1785-1848): Той също се опитва да очертае духовната атмосфера в поробеното ни Отечество. В пламъка на дълбокия му и силен възрожденски патриотизъм, намира място един разтърсващ реализъм. Той разголва грозотата на робската обстановка в България, ведно с трагедията на един страдащ народ. В произведението му “Любопитнопростий разговор” особено изпъква описанието на покваренета душевност на владиците ни, а последните буквално са упражнявали ТЕРОР над българското население. Ето какво е казал той по темата: “Туй сиромах прост болгарски народ, като слуша и по всяки ден гледа, че от народът, който продума нещо за правда ... го предават на смерт, ли го провождат в заточение – горките болгари, треперят от святопродавски и чорбаджийски СТРАХ повече, какъвто циганите от харчът си.”. А в съчинението си “Плач бедния мати Болгарии” описва душевното състояние на поробените българи, карайки майка България да говори: “Премили ми едноутробни горки рожби! Кои, и сос какова очарователное убйване ви са дотолико убаяли и като безсловесни скотове свестта ви замаяли? ... Толико години слепсвовате, немейте и глупейте, не познавате где, кога и как прилича, ни знайте пред кого и за какво трябва... Но стоите като убаяни и замаяни, сцеплени от страх, прави – обзъртате се и гледате като горски плахи крави.”. Този книжовник основно е творил в тогавашните хранилища на писмената и култирата ни – манастирите български.
ИВАН СЕЛИМСКИ (1798-1867): Този български философ, обществовед, публицист и лекар е бил дълго по странство като емигрант. В съчиненията си изгражда най-зрелите форми на разцвета на социално-психическото познание у нас от онова време. Напрактика неговите произведения сочат ПРЕХОДА от социално-психическо ПОЗНАНИЕ към социално-психически ПОДХОД в останалите клонове на обществознанието ни. От всички социално-психологични проблеми, Селимски най-често засяга този, за душевността на българския народ. Той много често използва АНАЛИЗА, обяснявайки ЯВЛЕНИЯТА, а последиците използва за ИЛЮСТРАЦИЯ на по-общи идеи или от тях съставя плътта на по-общите си изложения. Описва също така и МЕХАНИЗМА на историческата промяна у масовия българин, КАТО ОТЧИТА И УСТОЙЧИВОСТТА НА НАРОДНИТЕ МАСОВО-ПСИХИЧНИ ОБРАЗУВАНИЯ. ... “ Простият народ постоянствува за запазване на своите нрави, религия и облекло до мания и фанатизъм, като ги счита неизменяеми и като се отвращава от всякакво нововъдение.

Ако се позмислим над тези му думи, доста вероятно е да ги разпознаем и в днешното случващо ни се в различни аспекти от обществения ни живот, за да разберем на първо време себе си, и по-разчупено и направо авангардно например да не се съгласим с ПРОМИВАНЕТО на МОЗЪЦИТЕ ни, обучавайки ни по история и литература, и по обществознание въобще в съвременните ни учебни заведения. Независимо дали става дума за средното или висшето ни образование, на милиони българи е било системно НАБИВАНО В ГЛАВИТЕ например следното: как с настъпилото Възраждането в България по онова време е започнал “възхода” в културното и обществено развитие на страната ни, ама само през погледа на някой си съставител на учебник задължително! Как видите ли по онова време по-заможните българи са изпровождали децата си, да се изучат по странство, и след това те са се връщали в родината си, за да посеят знанието “световно” в главите на изостаналите непросветени българи, които са се водели за “рая”, а за цената на такъв “възход” даже не се е споменавало по време на “уж” обучението ни, каквато закономерно и естествено е съществувало (за промиването на мозъците ни става въпрос). Как народът ни едва ли не, е изяждал калемчетата си и е изгризвал учебниците си, за да “поумнее да му се невиди”! Така ни е представяна тогавашната действителност, което буквално е фактологическо извращение и умишлено информационно лишаване на населението ни от истинската ни история, дори и днес, от разумност и обективност по случващото ни се ежедневно.

В изложената по-горе информация, за тримата наши книжовници от онова време, характерността по слувалото се тогава е повече от ОЧЕВИДНА: отново по-богатите членове от обществото ни (вече чорбаджии, търговци, духовенство ... и останалите подобни) са си правили каквото искат изобщо, естествено за собствени облаги и интерес, и за запазване на влиянието си над обикновения човек (образовали са се, въртели са търговийки, създавали са си съответни лобита и кръгове на влияние и т.н., просто са си провеждали макар и недостатъчно осъзната - еднолична и едностранна лична политика в живота над обикновения човечец...), което в крайна сметка е нямало пряка, искрена, добронамерена връзка и отношение към болшинството от народа ни, битуването му и духовното му развитие. Поради което по естествена неоходимост, народът ни си е създавал приказки, песни, предания и легенди за живота си, които “слава богу” са достигнали и до съвремието ни. Точно такива хора (чорбаджии, търговци, продажно духовенство ...) са подготвили трасето за извършване на последващи МАНИПУЛАЦИИ и ВМЕНЯВАНИЯ над голяма група от народа, както ще проследим пак документално по-нататък. Отново народът ни е бил свидетел на НАТРАПЕНИ му чужди концепции за живот и битуване, и което е още по-лошо, те са били и продължават да се реализират в ежедневието ни и сега. Дали Априлов се е гърчеел някога (виж по-горе) или днес Дянков е възпитаник на Световната банка (това си го знаем като очевидци) ПРОЕСТО ИДЕ РЕЧ ЗА ЕДНО И СЪЩО НЕЩО – извършване на някакви неправомерни ВНУШЕНИЯ, далеч от бита и културата на един древен и за съжеление “велик” народ, който в съвремието ни отново вцепенен се намира в рестриктивно ежедневие, и е убаян и замаян “като плаха крава”. Задава се въпроса - Кой и как допусна това да ни се случва, днес в 21 век? Ами на първо време разните ми ти над 300 партийки и агресивните водачи сред известните ни “любимци” ... дето се правят на “божи кравички” и сечат (образно казано) поголовно главите на днешното ни население. Но това е друга тема, която не е предмет на сегашното разглеждане и проучване. По нея друг път.

Да, “познанието” на едновремешните ни “изучили се хора” сякаш е изиграло лоша шега на народа ни отново и за кой ли път, та до днес! От тогава до сега обаче “ПОДХОДА” в социално-психологическите ни отношения до такава степен е териотизиран и идеологизиран, че съвременните ни политици вече няма дори какво да кажат “в повече” по него (те си знаят едно и него си говорят непрекъснато – социализъм, комунизъм, капитализъм, демократичен подход, разни видове фиксове, бюджети, корупционни сделки, досиета, ченгета ...) , поради което са си забили главите да създават закони и закончета от неефективни, та най-неефективни, чиято единствена цел е да ги държат на властова позиция на всяка цена и с всички (дори и непозволени) средства.

Виждате ли, читатели, какво все пак е направил един “съвестно” необясняван ПРЕХОД от социално-психическо ПОЗНАНИЕ към социално-психически ПОДХОД в останалите клонове на обществознанието ни сред населението ни, включително и в един достатъчно информационен век – днешния (а пораженията от подобно действие са повече от явни – налице е нестабилно общество днес, изградено на някакъв случаен принцип, бедност и мизерия всякакви, бездуховност и неграмотност сред народа масово, стигащи до незантересованост и безразличие и непознаване на случващото се сред болшинството хора в България ...).
Поради това подхванах темата, и я използвам като повод за осмисляне по казаното по нея изобщо (не че с тези публикацийки тя се изчерпва) , но ако е възможно да предизвикам размисъл и съвестно отсъждане на случващото ни се, за да видим как да излезнем от днешната каша, която сами сме си забъркали донякъде (поне сме я допуснали, поради невежество и лоша и слаба информираност по народопсихологията ни въобще). Да спрем да се заблуждаваме и да престанем да бъдем като едовремешните “плахи крави”!

В контекст на споделеното до тук, ха сега хора се замислете и над факта – какъв е процента на деца (граждани), които имат удоволствието да се образоват днес, та дори и в чужбина да ходят, и от кои среди са те например – след евентуален отговор, просто силно впечатление прави повтаряемостта на действието на вековната технология , наречена властова МАНИПУЛАЦИЯ, надявам се, се досещате за какво става въпрос (само малко ще подскажа, че беднички деца няма в този баровски процент и кръг, който оформя, и е емблемата на съвременния ни живот и съществуване)! Повече от ужасна и потресаваща ще да е констатацията ви. Съжелявам.

Към изказаното по народопсихологията ни, и в частност по манталитета на българина до тук, от предшните публикации към момента напълно споделям изказаното от едновремешните ни книжожници, а именно за следната характерност на човека от народа и като член на българското общество: ““скромно сърце и широка душа”, простота, незлобливост и гостоприемство, неуклонна храброст и съгласие в боя, ЖИЛАВ ДУХ и НЕПРЕКЛОННОСТ към беди, несгоди и съдбини”, днес прибавям и факти за основателното поведение на българите от 19 и началото на 20 век, а именно: “ Простият народ постоянствува за запазване на своите нрави, религия и облекло до мания и фанатизъм, като ги счита неизменяеми и като се отвращава от всякакво нововъдение.”

До тук не виждам какво му е лошото на народния ни манталитет, изключая привнесеното ни порочно чуждоземско поведение от отделни и малко на брой индивиди-българи, определящи се като своего рода уж “българска интелегенция”, и които са копирали най-лошото от елинския характер, известен ни с пропитост от злоба, злъч и ехидност - което си е чисто техен дефект, но ... много дълги години тези качества са били и се приписват на гърба и на болшинството обикновени хора (българи), та до днес.

Днес “български манталитет” звучи като нещо, което не бива да се коментира, обикновено се маха небрежно с ръка по негов адрес, дрънкат се измислици по този повод и едва ли не, се заклеймява като признак на незрялост и естествена тъпота у народа ни. Това много лошо нещо(манталитета български) задължително трябва да се поправи и промени някак си - така си мислят освен политиците и всякаквите там новопръкнали се политолози, социолози и идеолози, но и родните ни журналисти за съжеление! Само дето никой от тях не казва евентуално как да се случи тази промяна, от кого и по кое време, ама карай да върви – щом те са казали, трябва да им се играе по гайдата! ... Да ама не! Просто нито е така, а най-малкото е вярно, правилно и достойно да се насаждат такива мисли у народа ни днес! Ама какво да ги правиш – политици, журналисти, учени!!! и те с "мнение" по въпроса. Оприличавам ги като двигателите на регреса ИЗОБЩО и ЗА ВСИЧКО в живота ни!

ДО ТУК НЕ НАМИРАМ И ОСНОВАНИЕ ДА СЕ ПРОМЕНЯ “БЪЛГАРСКИЯ МАНТАЛИТЕТ”, ЗАЩОТО ТОЙ Е ДОСТОЕН ЗА ПОХВАЛА И ГОРДОСТ, А ТОВА ЧЕ ВКЛЮЧИТЕЛНО И СЪВРЕМЕННИТЕ НИ ПОЛИТИЦИ ГО ИЗОПЪЧАВАТ И МУ СЕ ПРИСМИВАТ, СИ Е ЧИСТО ЗА ТЯХНА СМЕТКА ДЕЙСТВИЕ, ЗА КОЕТО СИ НОСЯТ СЪОТВЕТНА ОТГОВОРНОСТ във времето. И ДА НЕ ЗАБРАВЯТ ЕДИН ВАЖЕН ФИЗИЧЕН ЗАКОН... че на всяко действие има равно по големина и противоположно по посока , друго действие ...! Лъжите им, измамите им, информационното затъмнение по отношение информираност на обществото ни, манипулациите, които извършват над него днес МНОГО СКОРО предстои да лъснат, и тогава ПРОШКА за тях няма да има. Да си му мислят какви ги “съчиняват” – времето преживява извращенията и покварата, които се сеят, НО НЕ ГИ ПРОЩАВА!

Моля, да ме извините за дългата вметка, но като съвременен българин се почувствах задължена, да изкажа мнението си по думите на Ив. Селимски. Развълнуваха ме ..., като съвестен гражданин (нещо познато ни от съвременната ни вербална лексика!) ... и не мога вечно да си затварям очите за “зализванията и замазванията”, които се предлагат на обществото ни от управляващите ни по тази тема, още повече днес, когато обществото ни отново преживява ужасите на ВРЕМЕТО РАЗДЕЛНО (пък после същите да се отнасят към него – обществото ни, с неоснователно пренебрежение и присмех...)...., и настоявам да се “повдигне историческата завеса” за неправилното и неправомерно тълкуване на факти и обстоятелства по историята ни, явно в нечии интерес, и по НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА НИ въобще – като това да се случи и отрази подобаващо с цената на нов, но обективен прочит на явления и събития по темата (без зализвания и замазвания – от тях печелят само конюктюрните партийци)... НУЖНО Е това да се направи (съвестно осмисляне на фактите и обстоятествата по темата; да се сведат до широката публика по популярен начин познанията по науката обществознание въобще, и най-вече сред подрастващите; по -силно да се застъпи като изучаван предмет социалната ни психология; да се внесе повече нагледност и пригледност при разглеждането й ...) – за да знаем кои сме, какво правим по тая земя, и като какви и как ще се развиваме в бъдеще, защото на вратите на света вече чука естествената, но нова духовната еволюция на ЧОВЕЧЕСТВОТО. И защото никой няма право своеволно и едностранно да подменя, преиначава или интерпретира за собствен интерес исторически факти и обстоятелства от историята на цял един народ. Това е историческо престъпление, а за съвременния обучаващ се – се счита за съзнателното му лишаване от натрупване на достоверни познания в областта, или се говори за така познатата ни умишленист и манипулативност в обучението на подрастващите. Вредите днес ги виждаме и консумираме от “такова” погрешно обгрижване на населението ни, ведно с наложеното му информационно замъгляване по българска история и литература, където изучаването на социология дори не е застъпено подобаващо в образователния ни процес, най-малкото пък днес – а познаването й (на науката социология) е жизнено потребно за “качеството” на разсъждение на народа ни, и основно полезно при битуването му. Ако това не се случи, вредите и негативите ще бъдат натък във времето, и те ще се затвърждават и задълбочават все повече и повече, докато вълните на събитията ги потопят на дъното, в океана на световното обществознание, живот и наука. Сега продължавам нататък.

За разлика от останалите ни възрожденски писатели този книжовник (Селимски) показва широк социално-психологически кръгозор, демонстира поредица качества на НАРОДОПСИХОЛОГ, и улавя социално-психичната страна на някои типични за Възрожденското време обществени явления, макар и да изхожда в разсъждението си по тях, само от българския опит (при прочит на произведенията от този автор, читателя определено може да се опре на достоверно описани и споделени мисли, което създава качество на пресъздаваното за тогавашната реалност). ... Той изказва интересни мисли по въпроса и за социалното управление (забележете появява се на сцената ни и разсъждението за ПОЛИТИКА, макар и плахо и неосъзнато достатъчно от него) и подхваща темата за брака като социална функция, определяйки го като подбуда към социална изява на личността. В тази връзка Селимски е посветил доста произведения за душевността на човека, и изследвайки биологичните връзки в него (брака), прави последователни възрастови характеристики за мъжете например – и по-точно разглежда безрасъдния им стремеж към брак, както и за встъпилите в необезпечен материално брак, посочва ролята на чувствата и последицата от липсата на такива, посочва за първи път и връзките между бездомство и АСОЦИАЛНОСТ (до момента това не е било предмет на разсъждение изобщо). Селимски прави характеристика и на поведението на съпругата – сравнявайки нейните опитност и зрялост, и посочва влиянието и последиците от съответствията й върху мъжа и т.н. Голямата му студия “За брака” е писана през 1843 г. и тя е ПЪРВОТО СОЦИАЛНО-ПСИХОЛОГИЧЕСКО ИЗСЛЕДВАНЕ през нашето Възраждане.

От всичко казано до тук може да се заключи, че социално-психологическото познание у нас през първата половина на 19 век НЕ ИЗОСТАВА, въпреки упадъка на държавата ни по времето на турското робство, и въпреки ПРИВНЕСЕНАТА ни култура по темата. С чиста съвест може да се добави, че към него (социално-психологическото познание) книжовниците ни вече подхождат от позицията на анализ по случващото се в белетристичните си произведения. Определено може да се каже, че сме били в крак с “новото”, по развитието на социално-психологическата мисъл из Европа. Когато Паисий Хилендарски пише своята “История славяноболгарска”, той е бил убеден, че народът ни може да се освободи от турското иго, че не е по-лош от другите народи, и откровено споделя и обосновава, че българинът е велик, но туското робство го е променило. Априлов пък се опитва да попросвети “заспалия народ”, както той го определя, а Бозвели говори с голяма болка за народните страдания, но компетентно и загрижено – защото самият той е страдал твърде много в живота си. А Селимски вече бележи явен качествен напредък, чрез дефинирания си самобитен социологически подход, отделяйки чрез перото си голямо внимание на асимилаторството над българските емигранти и брака, и извършва ПЪРВОТО СОЦИАЛНО-ПСИХОЛОГИЧЕСКО ИЗСЛЕДВАНЕ през нашето Възраждане. Това са все осмислени, разумни крачки към изграждане на подход в социалното ни познание и вписването ни в психологическата мисъл на европейските държави.

Т.е. до тук говорим все за книжовници, опитали се и докоснали душевността на българина съвсем съзнателно и нарочно, при това сторили го успешно, чрез което не са допуснали социално-психологическата ни мисъл да изостане от европейските социално-психологически търсения, и са спомогнали да се впишем по един убедителен начин сред европейското обществознание и общество въобще.

През последните десетилетия на турското ни робство, както и до началото на 20 век социално-психологическата мисъл в страната ни вече може да се каже, че е формирала своя социално-психологически подход в останалите области от живота и обществознанието ни се разгръща, разширява, задълбочава и укрепва. Тук могат да се споменат като хора на перото писали по темата Раковски, Славейков, Тодор Бурмов, Каравелов, Ботев, Васил Друмев, Лазар Йовчев, а и се издават и множество български списания с такава тематична насоченост. Но вече времената са били се поизменили малко в смисъл, че възрожденците ни не са само народни будители, а те са нещо повече БУДИТЕЛИ РЕВОЛЮЦИОНЕРИ и само във връзка с това говорим, че са и народни просветители. Напрежението в борбата за освобождение е далеч по осезаемо сред обществото ни, и е в дневния му ред. Налични са вече МАСОВИ действия за освобождение от турското иго на страната, и интересът на книжовниците ни се насочва към обекта, който ги предизвиква и обуславя естествено – ПОЛИТИКАТА. В същото време потребността от познаване душевността на народа не става по-малка, тъкмо обратното, поради което всеки автор извършва и записва своите социално-психологически наблюдения, вписвайки ги в прекрасните си произведения. По тази причина днес ние разбираме, че чрез етнографските трудове на Раковски е поставено началото на социално-психологическия подход в останалите клонове на обществознанието. От произведенията на Лазар Йовчев се разбира, че общата психология вече все по-уверено е в състояние да обясни явления стоящи оттатък нейните възможности, основавайки се на социално-психологическия подход при анализа, разсъждението и описването на определен проблем. В студиите на Друмев пък се наблюдава полагането на широките основи на раздела от социалната психология, който се занимава със социализацията на личността и смело обобщава, че науката и просвещението укрепват народността само когато народът има душевна независимост и усещане за някакво значение в общността на цялото човечество. Той е посветил и доста свои произведения, размишлявайки над душевността на нашето духовенство и установява, че причините за неблагослонното отношение на народа към поповете ... са в самото духовенство – ето какво е казал той по този повод: “ ... шегаджийте казват, че който иска да знае къде има хубаво вино, нека пита попа... в черква толкова неправилно четат, че предизвикват смях в народа, често се карат ожесточено помежду си за резен хляб... те са заразени с всички предрасъдъци и суеверия, които господстват в народа ни.”. Друмев също подхваща и развива темата за социализацията на личността.
Боже, колко още много може да се разкаже за това как се е развивала народопсихологията ни, за да осмислим днес как сме стигнали отново до днешния духовен упадък сред обществото ни! Много има за изучаване в тази посока, но се изисква системност и добронамерено и правдиво интерпретиране на историческите факти и събития, като нивото на запознаване (историята ни) да тръгне дори от детската градина ако щете, чрез конкретното ни книжовно творчество, и не на последно място поставям съвестно, добронамерено и професионално преподаване от страна на подготвените по ОБЩЕСТВОЗНАНИЕ въобще хора.

Този малко известен автор за българската публика - Лазар Йовчев, доста пълнокръвно допринася и осъществява прехода от ОБЩОПСИХОЛОГИЧНИЯ към СОЦИАЛНО-ПСИХОЛОГИЧНИЯ подход при обрисуването на народа ни, чрез творчеството и разсъждението си по темата за народопсихологията. В произведението си “Страстта” той трактува в социално-психологичен план скръбта, любовта, желанието за слава, проблема за противоречията между разума и чувствата, анализира мотивите за дейност у човека, обяснявайки ги чрез вътрешната логика в развитието на общата психология, но налагайки социално-психологически подход при представянето на отделния човек.

ЯВЛЕНИЕ, ПОЗНАНИЕ ПРИ СЪОТВЕТНОТО, ПОДХОД ПРИ ПОЛЗВАНЕТО МУ В ЖИВОТА, ПРАВИЛНО И ДОБРОСЪВЕСТНО ИНТЕРПРЕТИРАНЕ на исторически събития и факти и КАЧЕСТВЕНО ЗНАКОВОТО ИМ ОТРАЗЯВАНЕ – това е в общи линии е схемата когато съвестно се обучаваме. Дали така ни се е случвало? - само отминалото време ни посочва за верността на отговора, но отговорността по бъдещото такова(времето) е в ръцете и мисълта на настоящите просветители, и тя трябва да бъде освен истинска(никога конюктурна и лицемерна), но и изпълнена с ЧОВЕКОЛЮБИЕ, основно. Така е правил и Йовчев. Той е очертавал в социално-психологически план любовта към живота и към благосъстоянието, но е посочил и наличната поквара към имоти, сребролюбието, стремежът към притежание и чувството за собственост. Той описва как желанието да ни почитат, прави хората да са чувствителни към укора и похвалата, и тук е проследил диалектическото преминаване към съответните противоположности, като казва, че в желанието да се почита се появява и угаждането, което в комбинация с честта, с модата, с властолюбието, спомага да се усъвършенства стремежа към изопъчаване на действителните и истинските намерения при общуването въобще. Тук определено е визирал не народната прослойка, нали се сещате! За нашата НАРОДОПСИХОЛОГИЯ той казва: ... налице е смущението на българина от всяко множество хора, което е показател за липсата на гражданска, светска свобода и самочувствие у човека... натурата на българина е жива и увличаща се, но той е нерешителен, непрактичен в големите начинания, раздразнителен, като стига до сръдни, дребнавост, завист в ежедневието си”. “Българските патриоти” ги определя като тесногръди, егоисти, които в определени моменти подменят патриотизма си с местния махленски “патриотизъм”. Подхваща и темата за българските медии и преса и ... И т.н. ...

Около средата на 19 век социално-психологическото познание у нас достига по собствен път до превръщането си в социално-психологически подход в останалите области на обществознанието. В логическата схема на това превръщане вече се оформят три белегови етапа на социално-психологическите ни знания, само накратко ще ги припомня (разгледахме ги по-горе чрез творчествата на конкретни автори, и въобще до тук с примери): първи етап – налични са откъслечни социално-психологически знания, които са приплетени неотделимо с други знания. Втори етап – оформя се донаучно, преднаучно познание, но вече относително обособено като една област на знания за обществото, където сме свидетели на появата на социално-психологически съчинения, а социалната психика се отразява като относително самостоятелна страна на обществения ни живот. Трети етап – това е оформянето на етапа на социално-психологическия подход в останалите клонове на обществознанието, или може да се каже, че това е етапът на скритото зараждане на социалната психология, социалната психика, където масовата душевност е осъзната като относително самостоятелен обект на отражение на действителността.

По зрелост, произведенията на разглежданите тук автори могат да се отнесат към този трети етап, и отново да си припомним, че етнографските трудове на Раковски (поради липса на място, с голямо съжеление и извинение не ви занимавам с конкретиката в произведенията на този наш възрожденски патриот, който доста подробно трябва да залегне в изучаването както по литература, така и по социология като автор) поставят началото на социално-психологическия подход в останалите клонове на обществознанието ни.

Важно обаче е да се каже, че след Раковски социално-психологическата мисъл у нас започва да изостава в развитието си от европейската, а е било потребно да се направи следваща СЪЩЕСТВЕНА крачка по темата, въпреки че “духът на българите” вече е бил осъзнат като специална и важна област на обществения ни живот. Вместо това (към края на 19 век) КАРАВЕЛОВ прави половин крачка в тази насока – като говори за КРИЗА в традиционната ни психология, и внушава неспособността й да подходи към по-друг род проблематика. Въпреки това този писател се изучава и днес за сметка на цитираните тук автори, при това доста изопъчено (но идеологически обосновано, предвид вложените разбирания, сведени основно до "партийната линия на БКП", и за обслужването й при поддържането на напрежение по отношение на т.нар.”класови интереси”). Всички познават как се изучава днес “Мамино детенце” – колко е изписано само за Николчовото пропадане и пародийния модел на патриархалното българско общество, докато се стигне до такива бисери например:
(цитат от бг.ученически форум: “Възраждането е културен период от българската история, през който се изгражда народностното самосъзнание, затова ролята на тогавашните автори е да допринасят за развитието на нравствените ценности, изобличавайки пороците. Такава е и основната цел на повестта "Маминото детенце", чрез която Любен Каравелов изобличава последствията от неправилното възпитание. ...че ще се срещнем с жалък пример за прекалена майчина грижа. Причините за "доброто" възпитание на Николчо допринася не само Неновица, с господарската си претенция, вискомерието си и неразумното, прекалено опекунство спрямо сина си, но и Нено със своята слабохарактерност, училището, където царува социалното разслоение и инертното казанлъшко общество, благодатна почва за търговия с морални ценности.” – ето до тук е докарано разсъждението на децата ни, до АБСОЛЮТНО промиване на мозъците им. А то се случва непрекъснато и днес в училищата ни, поради “дребничкия факт”, че историята ни е списвана БЕЗСЪВЕСТНО, оттук и "подбраното" за изучаване е МАНИПУЛИРАНО до безумие по история и литература, вследствие на което сме свидетели как децата ни не са в състояние логически обосновано да разсъждават върху съответни факти, поради което и царящата днес бездуховност и житейска безпътица сред народа ни (пък после той си бил виновен, мълвят политическите уста)...

Развитието на социално-психологическата мисъл след Освобождението ни тръгва в много интересна “посока на развитие”!
“Освобождението на България от петвековното турско робство е важен момент в националната ни история. По твърде голям брой въпроси на новата ни история Освобождението играе ролята на вододел. По отношение на социалната психология обаче, то не може да бъде използвано като основна опорна точка за периодизация. ...През първото десетилетие след Освобождението, народът като цяло започва да изчезва от полезрението на изследователите. А социално класовото начало още не е спечелило терен в теорията – класовото разслоение тогава още не е така ярко, макар и жестоката борба между дребните собственици за разбогатяване да е един от главните моменти на обществения живот. Затова на преден план излизат СОЦИАЛНОПОЛИТИЧЕСКИТЕ ВЪПРОСИ. И разбира се, въпросите на образованието. Повечето от авторите стоят на демократично-просветителски позиции” – ето това е записал Минчо Драганов през 1971 година в очерка си “Социалната психология в България”. Въпреки дадената му партийна заръка (от БКП разбира се), определено считам, че този учен добросъвестно е описал хронологията по темата в очерка си, което дава съответната тежест на разсъждението му (по хронологията) и с това е полезен за следващите.

КАКВА Е СОЦИАЛНО-ПСИХОЛОГИЧЕСКАТА МИСЪЛ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО НИ В ПОСЛЕДНОТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА 19 ВЕК? Казахме вече – обществените нагласи на книжовниците ни от онова време се насочват към състоянието на ОБРАЗОВАНИЕТО ни и зараждащият се ПОЛИТИЧЕСКИ ЖИВОТ в страната. Основателни и логични теми! И те за дълго ще присъстват в литературата, историята и социологията на страната ни.
По отношение на образованието и възпитанието на подрастващите от онова време са налични множество статии от Иоаким Груев – “Качествата на добър учител”, “Училищната дисциплина”, където брилянтно са дадени съответните професионални характеристики, и в които (в произведенията) е продължен аналитичния ПОДХОД за утвърждаване на социално-психологическото познание към обществознанието ни въобще.
Колкото до развитието на политическата ни мисъл само ще спомена, че народопсихологичното направление е представено в студия от Г.Кърджев - “Ролята на знанието в политиката”, малка брошура на Н.Крапчански - “Големият и съсипителен грях в нас, българите”, мемоарите на Захари Стоянов “Записки по българските въстания”, в статии и книги на Ив.Вазов и Св.Миларов, а като ОСНОВОПОЛОЖНИК на социално-психологическия подход в ПОЛИТИКАТА ни СЕ НАЛАГА П.Р.Славейков С НЕГОВАТА СТАТИЯ “Домолюбие, отечестволюбие и човеколюбие”. Този човек, освен че е голям патриот, перфектен писател и разказвач, но и активно участва в обществено-политическия живот на страната ни. Виден депутат, с либерално-демократични възгледи и дейност е бил принудително въдворяван по местожителство в провинцията по тази причина, но едновременно с това той е бил и отличен ПОЗНАВАЧ на “задните дворове на родната ни политика”. П.Р.Славейков извайва множество социално-психологически портрети на много политици от онова време. Ето един кратък цитат в тази връзка, за да добие впечатление читателя ми по казано до тук. И той се отнася за политика Бурмов: “ Той не е непостоянен като Цанков, напротив, той е даже по-постоянен, отколкото е нужно за едни политически мъж; тъй щото не може всякога да се движи със съвременните въпроси и остава все назад, верен на отживелите идеи. ... Той не е мрачен, коварен, злобен, пакостен, жлае доброто на всички без повреда на никого. Едничкият кусурец на г.Бурмов е, че е доста наивен, простофиля, т.е. малко будаладжа, ако досущ глупав. У него има искрено желание за доброто на народа му, готов е да послуша когото и да е и да направи каквото и да е, с намерение уж да излезе добро от неговото деяние, пък то излезе наопъки – повече зло; защото сам не умее да направи каквото трябва, прави каквото му уж за добро препоръчат изкусителите, които умеят да се възползуват от неговата готовност за своите си намерения, не всякога добри.”. Въобще може да се каже, че Славейков задълбочено и качествено прави социално-психологически анализ на конкретни факти и действия от средата на съвременните му политически борби и интриги, описва като цяло съвременния му политически живот, анализира политическата психика на народа, психологията на нашата политическа опозиция, прави обобщения и изводи за конкретната политическа практика и изобщо за явленията на политическата психика у нас.

Днес със сигурност може ДА СА КАЖЕ, че такива автори липсват, дори и в съвременната ни литература. Ежедневието и главите ни са напълнени - с това кой политически лидер какво е казал на поредната си спретната от него “седенка”; за обществената говорилня е излишно да коментирам – то си е ежедневен сеир, но определено може да се извади днес извода, че на народа ни му е омръзнало от натрапената му бесепарска и ченгеджийска политики и действия в страната ни; политическата им психика ни е известно, че се заключава, до обслужването интересите на баба БКП, и от тук-натък интереса им е само колкото се може по-бързо да трупат парички за сметка на безумно бедното население в страната, и това го правят без всякакъв свян и човешки морал (последният предполага съответни и синхронизирани, добронамерни и добросъвестни правила в живота на хората).

С казаното до тук, считам за правдиво да спра изложението си, и да кажа например следното : ПРИКЛЮЧВАМЕ СЪС СВЕЖАТА И АНГАЖИРАНА МИСЪЛ НА БЪЛГАРСКИТЕ МНОГОВЕКОВНИ КНИЖОВНИЦИ по народопсихологията ни. Следва вадене от нечии ръкавчета на конюктюрни разсъждения по народностния ни характер, достигнали и познати ни до болка до наши дни. И за следващата си публикация ще използвам същия автор при цитирането, защото добре хронологически е отразил партийната линия на незаменимата ни партия (БКП-тогава по друг начин се е именувала) за развитието на социално-психологическото ни познание въобще. Какви подходи и как са били формирани - следващия път, но в общи линии може да се каже, че точно те са окаляли и манипулирали живота ни още един век! Когато ги изясним и тях, всеки сам ще си направи преценка ЩО Е ТО БЪЛГАРСКИ МАНТАЛИТЕТ И “КОЙ КОЙ Е” В НЕГО, и най-важното за каква промяна въобще иде реч и от кого. Целта на тези ми публикации е да ви запозная с български автори допринесли за разнищването на българската народопсихология въобще във времето, както и да се изясни кой и как ни манипулира днес отново, и сякаш винаги, относно прословутия български манталитет!


Ползван материал: “Социалната психология в България” от Минчо Драганов

Нели Кирилова