А СЕГА НАКЪДЕ – СЛЕД ПРЕЦЕДЕНТА „МИТРОВА”?Една от най-горещите новини през последните седмици, която вдигаше градуса на очакването най-сетне българската държава да покаже, че има характер, бързо-бързо взе да изчезва от страниците на вестниците. Темата за съдбата на Спаска Митрова, жената с македонско и с българско гражданство, вместо днес да е по първите страници на всички издания, отсъства. Сякаш никога не е ставал скандал между съседните държави за нарушаването на права, сякаш София не бе отправяла респектиращи заплахи, че ще наложи вето върху присъединяването на Македония към ЕС, ако Скопие продължи да тормози хората с българско самосъзнание.
Македонската дипломация намери отнякъде сили и аргументи и се озъби на влиятелния си български съсед, въпреки неговото евро и атлантическо членство. Присъдата срещу Митрова ще остане в сила, въпреки че има и гражданство на страна от Европейския съюз, тъй като тя се подчинява на законите на държавата, където живее. Това е посочено в мотивите, с които посолството на Македония отклони българската протестна нота.
„Когато един тривиален юридически случай, като този на Спаска Митрова, получи измеренията на двустранен спор, за който две съседни държави използват сериозен дипломатически инструментариум като протестната нота, не трябва да сте специалист, за да разберете, че проблемът в двустранните отношения на България и Македония е много по-дълбоко” – се казва в подробен авторски материал, публикуван на 12 август в македонския вестник „Дневник”. Вярно е – проблемите са много по-дълбоки.
За тях се пише и говори отдавна, но и от двете страни на границата това се случва обикновено „шепнешком” – за да не бъде дразнен апетита на собствения национализъм и шовинизъм. Тук е и обяснението защо след като Скопие твърдо отказа да приеме българската версия по случая, темата за Митрова – вместо да вдигне обществени обороти взе, че изчезна. Какво да пишат българските вестници и как да реагира българската държава оттук насетне? При положение, че и министърът без портфейл Божидар Димитров, и даже премиерът Борисов открито заявяваха, че е възможно българско вето върху македонската евроинтеграция, ако там не се спазват правата на хора с българско самосъзнание, единственият достоен ход на държава със самочувствие и авторитет би бил ако наистина България наложи такова вето. Казана дума – хвърлен камък. Още повече, камъкът на предизвикателството вече е хвърлен от Скопие – че там спазват законите си и независимо от емоциите присъдата срещу Митрова ще си остане в сила.
След многото приказки, които се изговориха в София, българската държава трябва да предприеме още по-остра стъпка като израз на непримиримост към нарушаването на права – ако в София наистина са убедени, че става въпрос за нарушаване на права. Готова ли е България да радикализира още повече и без това напрегнатите си отношения с Македония? От една страна – въпрос на престиж е да не остава без реплика отказът на македонските власти да пренебрегнат протестите заради Митрова. От друга страна, обаче – за да има следваща стъпка, трябва да има цялостна концепция за отношенията с Македония. Необходимо е да се знае предварително какъв резултат се преследва, ако конфронтацията по оста София – Скопие се задълбочи. Ще се увеличи ли броят на македонците, които искат да получат и български паспорт, или напротив? По – добре ли е за България, ако Македония бива принуждавана да прави всевъзможни отстъпки и към Гърция, и към България, а утре – кой знае към още кого, за да влезе евентуално в ЕС и НАТО, но не с достойнството на пълноценна суверенна държава, а прегърбена и унизена?
Най-интимният въпрос за Македония обаче гласи друго – ще се разпадне ли на етнорегиони, или не? И ако се разпадне – какво да прави България? Почти веднага след като Македония стана независима държава и София я призна, започнаха и внушенията, че рано или късно тя ще се разпадне, както стана това и с бивша Югославия. Дали фактически това ще се случи като че ли не е толкова важно в момента, колкото обстоятелството, че с политическото си поведение страни от региона наистина дестабилизират бившата югорепублика.Спорът с Гърция за името й е един от примерите за вътрешна дестабилизация. Евентуален български натиск може да се окаже друг такъв пример.
Оттук и въпроса – от стабилна и териториално цяла Македония ли имаме нужда, или съзнателно тя бива тласкана отстрани към сътресения, за да се окаже някой ден на части? По кръчмите в България често се пеят македонски песни. Като се изпият две–три чаши вино и вече не компанията е отишла, а Охридското езеро е дошло при нея. Но ако става дума за конкретна политика и за дипломацията като професия – няма цялостен и сериозен анализ, който да е основа за реалистична българска политика към Македония. И понеже с твърдостта си Скопие хвърля предизвикателство към България да си разкрие концепцията, в София млъкнаха. Задейства се страхът от възможна грешка при случайно избрано поведение, чиито последици могат да се окажат твърде изненадващи. И вместо „опитомена Македония” България да получи осъзнат неприятел.
А сега накъде – след „прецедента Митрова”?
ГЕОРГИ КОРИТАРОВ
ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И МАКЕДОНИЯ БЯХА, СА И ЩЕ СИ ОСТАНАТ ЛОШИ
ИНТЕРВЮ НА Г. КОРИТАРОВ С АРБЕН ДЖАФЕРИ – СЪЗДАТЕЛ И ПОЧЕТЕН ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ДЕМОКРАТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ НА АЛБАНЦИТЕ В МАКЕДОНИЯ
ГЕОРГИ КОРИТАРОВ: Има ли риск от влошаване на българо-македонските отношения заради случая със Спаска Митрова?
АРБЕН ДЖАФЕРИ: Що се отнася до въпроса Ви, който възниква от само себе си по повод случая със Спаска Митрова, смятам, че българо-македонските отношения бяха, са и ще бъдат лоши. Става дума за последиците от една нереалистична, ненаучна и неисторическа формула на етногенезиса, за една епистемоложка грешка и метод, които деформират възприемането и тълкуването на историческите процеси и обществените реалности. Основната грешка е в третирането на нацията и държавата като метафизически категории – като вечни и непроменливи дадености, които винаги са съществували и продължават да съществуват и в сегашния смисъл и дефиници. Този подход непрекъснато произвежда необичайни политически и научни дебати, които перманентно влошават отношенията между съседите и научните кръгове. Подходът, за който говоря, е пряка последица от сръбската хегемонистична политика, която след разпадането на Австро-Унгарската и Отоманската империи се опитваше да създаде държава, способна да доизпълни ролята на Византия. Има много общо в македонския и сръбския подход при тълкуването на историята и понятията държава и нация. Сръбската историография например третира Косово като вечна и неотделима част от сръбската държава. В това разбиране сърбите са вечните храбри воини и вечните православни християни, което е в противоречие с реалността и логиката. От друга страна в Македония се развива тезата, че днешна Македония е само част от антична Македония, според което разбиране и в региона на Пирин живеят македонци, докато в Македония дори случайно не може да има българи. В съответствие с тази логика Спаска Митрова не може да не бъде македонка, а от друга страна – не може да бъде българка.
Г. К.: Как се спазват правата на малцинствата в Македония?
А. Д.: Македония се сблъсква не само с реални политически, но и с психологически проблеми по въпроса за отношението към малцинствата, които я изправят на ръба на непреодолима ксенофобия. Известно е, че близо 40 процента от гражданите на Македония не са македонци.
Това е огромен психологически натиск, който кара македонците да се съмняват във всички – независимо дали са добронамерени или не. Всяка страна и държава, която има повече от десет процента представители на друг народ, култура, език и вяра, е потенциално огнище на вътрешен конфликт. Най-мекият вариант при подобно обстоятелство на съжителството е нелоялността на един сегмент от обществото към държавата и нейните символи. А най-крайният вариант е откритият вътрешно-етнически конфликт. В една мултиетническа държава най-често проблемите започват с присвояване на държавата от основния етнос, който – вместо да тълкува държавността като средище на всички граждани, я превръща в своя собственост и оръдие. Тогава държавата започва да бъде агресивна към другите етноси, което предизвиква съпротива и може да прерасне в открит конфликт. Тези сложни обществени и исторически процеси не могат да бъдат обяснени с категорията на малцинствени права специлно в държава като Македония. В случая с Македония става дума за разпадането на една предишна държавност, от която произтичат някои общи права и задължения. Македонците настояват за правата, които винаги са имали. Това са държавата, границите и унитарността. В същото време албанците в Македония все още се опитват да възстановят правата, които им се полагат по наследство.
Г. К.: Може ли албанската общност, която има политическо представителство и в правителството на Македония, да бъде гарант за спазването на правата на хората с българско самосъзнание?
А. Д.: Като се има предвид характера на проблемите в българо-македонските отношения смятам, че не само албанците, а и американците не могат да помогнат. Македония и нейните институции са създадени, за да защитават концепцията на идентитета, етногенезиса и историята – и то по един индоктринален начин. Македонците са убедени, че ако отстъпят малко, ще изгубят всичко. Трудно е да се каже дали това е искрено убеждение или е стратегия. Може би истината е някъде по средата. Аз много се съмнявам, че може дълго време да се върви по този път. По времето на Югославия беше лесно. Македония не беше външнополитически проблем, а вътре във федерацията се третираше като фаворит. Но обстоятелствата днес са радикално променени. Необходими са нова логика, нови аргументи, нови хоризонти и нови хора, каквито все още няма.
Г. К.: Ще има ли скоро решение за името на Македония, тъй като това е основно условие за бъдещото й членство в НАТО и ЕС?
А. Д.: Всички други условия – политически, правни и структурни – Македония може да изпълни, освен условието за името, което обаче е главният проблем. Македония иска да се интегрира в НАТО и ЕС, за да се чувства сигурна. Така тя иска да съхрани своята самобитност, култура, идентитет и своето име. Но, за да се интегрира в НАТО и ЕС, тя трябва да промени името си. Това е омагьосан кръг, който много трудно може да бъде преодолян. Единственото решение е в научната интерпретация на етногенезиса. В Македония объркват разбирането за историята на една територия с историята на народа – неща, които никога не съвпадат. Всички хора имат еднаква старост – и според светите книги, и според Дарвин. Не става въпрос за генетика, а за културен континуитет и наследство. Някои народи го имат, а някои – не. Това обаче не е проблем. Американците не са комплексирани от обстоятелството, че не са преки потомци на естественото местно население. Това не им попречи да създадат една нова цивилизация, която се оказа по-мощна от досегашните. Македонската позиция се опитва да присвои за себе си и античното и славянското наследство. Но народът е казал, че един човек не може да носи две дини под една мишница, защото може да изгуби и двете.
Г. К.: Има ли риск за териториалната цялост на Македония?
А. Д.: Досегашният исторически опит показва, че малките народи не могат сами да създават държави без пряката помощ на по-силните държави. Така е било и така ще бъде. Когато сърбите бяха на „праведната” и победоносна страна, те получиха право да се разширяват на юг, на север и на запад. Така беше създадена Югославия, която трябваше да съхрани нереалистичните амбиции на сръбските хегемонисти. След края на Студената война изчезна и необходимостта от Югославия, за която сърбите мислеха, че е тяхно творение. Когато се опитаха сами да „сърбизират” Югославия”, те се натъкнаха на мощна съпротива и отвътре и отвън. Македония се превърна в самостоятелна държава, защото по-силните й отредиха роля на геостратегическа възглавница, която трябваше да предотврати междуособните напрежения на балканските държави. Ако тя би могла да изиграе добре тази роля, не би имала проблеми. А ако не – тогава би попаднала в категорията на неуспешните експерименти. Изглежда в Македония все още не разбират, че след приемането на Албания, а преди това на България, Румъния и Гърция в НАТО, Македония вече няма същото геостратегическо значение.
Г. К.: Превърна ли се Косово като независима държава във фактор за стабилност на Балканите?
А. Д.: Косово стана проблем още по време на Първата световна война, когато Сърбия се опита чрез територията на Косово да си присвои северната част на Албания и да си осигури излаз на море. Сърбите имаха големи планове да построят железопътна линия, която да свърже Сърбия през Косово с албанското северно крайбрежие. Но международният фактор призна независимостта на Албания в сегашните й граници и така Косово и мирът на Балканите се превърнаха в заложници на сръбските експанзионистични цели, а по този начин и на една клерикално-националистическа митология и реторика. Косово винаги е било за сърбите тежест, която те не можеха да носят. То беше залък, който те не можеха да преглътнат. Чрез Косово сърбите се опитваха да подчертават своето значение и да превърнат Белград в балкански център. Сърбите не можеха да разберат защо албанците – за разлика от останалите – не бяха склонни да приемат политиката на „беоцентризъм”. Един сръбски военен коментатор – М. Лазански – констатира, че сърбите изгубиха Косово, защото като народ не бяха готови да загиват за него, докато албанците, където и да са, бяха готови да загинат за Косово. След подобна констатация аз бих добавил още един парадоксален факт: Косово като „люлка и душа на сръбския народ” не произведе нито един герой на сръбската кауза от времето на Берлинския конгрес през 1878 г. до 1999 г., докато албанската страна има стотици герои. Всяко албанско дете от основното училище може да изброи имената поне на десет паднали борци за освобождението на Косово. Цялата тази сръбска митоложко-религиозна реторика за Косово, както и другите експанзионистични цели на Сърбия, бяха предназначени да оправдават нанасяните злини. Но справедливите войни произвеждат герои, а не злодеи. Без сръбската експанзионистична политика Косово ще бъде това, което е – едно мирно място за живеене на всички. Сърбите не изгубиха правата си в Косово, а напротив – те имат повече права, отколкото по времето на Милошевич. Те изгубиха единствено правото си да господстват.
МЕЖДУ ВЪЗГЛЕДИТЕ НА ВМРО И БОЖИДАР ДИМИТРОВ ЗА БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА НЯМА РАЗЛИКА
ИНТЕРВЮ НА Г. КОРИТАРОВ С КРАСИМИР КАРАКАЧАНОВ – ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВМРО
ГЕОРГИ КОРИТАРОВ: С какви аргументи ВМРО призовава българското правителство за още по-твърда политика към Македония?
КРАСИМИР КАРАКАЧАНОВ: Причината е, че Македония вече в продължение на двайсет години, като се изключи периода на правителството на Любчо Георгиевски, води откровена и открита антибългарска политика. Поредният случай е с 23-годишната Спаска Митрова от Гергелия, която само, защото се обявява за българка, претърпя административно-полицейски произвол от страна на държавата Македония. Митрова беше осъдена на три месеца затвор и беше отнето детето й. Претекстът на съда е, че не осигурявала легло на мъжа си вкъщи и не му позволявала да вижда детето. Абсурдни мотиви, тъй като става въпрос за разведена жена и тук аргументът да се осигурява легло за бивш съпруг е несъстоятелен. На 30 юли тази жена демонстративно беше арестувана от двайсет полицаи, за да се покаже как постъпва македонското правителство с хората, които изразяват българско национално самосъзнание. Този случай не е единственият.
Преди няколко месеца беше осъден на три години и половина и друг млад интелигентен българин в абсолютно скалъпен процес, в който съдия беше съпругата на министъра на правосъдието на Македония. Същото се случва и с много други хора в Македония, които се обявяват за българи. Те просто са мачкани от властите и подобно нещо не може да се търпи. В същото време Македония иска от България да я подкрепя за членство в ЕС и НАТО и настоява за премахване на визите за ЕС.
Г. К.: Доскоро ВМРО логично играеше активна роля при защитата на правата на българите в чужбина и специално в Македония. Ще се промени ли ролята на ВМРО сега, когато в правителството на Бойко Борисов има министър без портфейл, който отговаря за българите в чужбина?
К. К.: Както виждате пак ВМРО отстоява правата на българите в чужбина. Това, че има министър без портфейл е похвално намерение, но очакваме резултати. Българските правителства и до ден днешен нямат адекватна политика как да защитават интересите на нашите сънародници зад граница.
Г. К.: Смятате ли, че освен изборът на министър без портфейл има и някаква концепция за работа с българите зад граница?
К. К.: Предполагам, че самият Божидар Димитров трябва да изработи концепция, защото досега ГЕРБ не е заявявал позиция по тези въпроси.
Г. К.: Има ли съвпадение между Вашите възгледи и тези на Божидар Димитров?
К. К.: С Божидар Димитров близо двайсет години работим заедно при защитата на правата на българите в Македония и Западните покрайнини. Не виждам никаква разлика между неговите възгледи и тези на ВМРО. Друг е въпросът дали в ГЕРБ ще му позволят да ги реализира.
Г. К.: Какви резултати трябва да бъдат постигнати в работата с българите зад граница?
К. К.: През последните петнайсет години ние успяхме да разработим една българска национална доктрина. Нещо като стратегия за работа с българите в чуждбина. От ВМРО на два пъти сме внасяли този документ в парламента – веднъж през 1999-та и втори път през 2006-та година. При разработването му е участвал и Божидар Димитров. Така че не е необходимо да се прави нищо ново. Достатъчно е документът да бъде възприет от новото правителство и да стане част от неговата политика.Проблемът на българите в Македония е, че България не „купува“ политици, полицаи, прокурори, съдии, адвокати, журналисти, лидери на мнение за да помагат при нужда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар