РЕАЛНОСТТА В ЖИВОТА СЪВСЕМ НЕ БИВА ДА СЕ ПОЕТИЗИРА. ЗАЩОТО ...!

Баутцен, Германия - "Карцерът на Щази".Терорът на източногерманския режим по отношение на своите граждани е бил реално и постоянно явление.


ОСКАР за филма “Животът на другите”, където се развива тезата, че реалността в едно произведение на изкуството винаги трябва да бъде verdichtet, поетизирана, та дори и да става въпрос за ЩАЗИ! И още малко за ... 1898 година?

Настоящите статии са част от публикациите на “Либерален Преглед” http://www.librev.com. Написаното е от Тимъти Гартън Аш.

Тимъти Гартън Аш (род. 1955) е британски историк и автор на осем книги по „история на настоящето“, проследяващи развитието на Европа през последния четвърт век.
Той е професор по европейски студии в Оксфордския университет и старши сътрудник към института Хувър в Станфордския университет. Негови есета се появяват редовно в New York Review of Books. Професор Гартън Аш пише седмична колонка за The Guardian. Той също пише за New York Times, Washington Post, Prospect magazine и Wall Street Journal.

ЩАЗИ В НАШИТЕ СЪРЦА (публикувано на 22 юли 2007)

Едно от най-удивителните постижения на Германия се състои в това, че в представите на света тя е изключително тясно свързана с най-големите злини на двете най-зловещи политически системи на най-жестокия век в човешката история. Думите „наци“, „СС“ и „Аушвиц“ вече са глобални синоними за най-дълбоката антихуманност на фашизма. В наше време пък думата „Щази“ става глобален символ за терора на тайните полиции по времето на комунизма. Световният успех на филма „Животът на другите“ от Флориан Хенкел фон Донресмарк, който заслужено спечели тазгодишния Оскар за чуждестранен филм, сигурно ще подсили тази втора връзка, опирайки се на това, че нашите представи вече са пред-програмирани от първата. Наци – Щази: гноящата полу-рима на Германия.

Но не винаги е било така. Когато през късните седемдесет години отидох да живея в Берлин, аз бях обсебен от мисълта да разбера по какъв начин нацисткото зло е успяло да погълне родината на високата култура. Поставих си за цел да открия какво е накарало хората от Ваймарската Република да вършат всички ония, добре известни ни неща, след идването на Адолф Хитлер на власт. Най-силно от всичко друго ме измъчваше един въпрос: кое е онова човешко качество, онова напрежение, което прави от един човек дисидент или участник в съпротивата, а от друг – съучастник в държавно-организираното престъпление; от единия – Клаус фон Щауфенберг, пожертвал живота си в опита да убие Хитлер, а от другия – Алберт Шпеер.

Много скоро открих, че мъжете и жените, живеещи отвъд Берлинската стена, бяха изправени пред дилемата на една нова немска диктатура, макар и с по-малко смъртоносни последици. Можех да изследвам тази човешка загадка не само в прашните архиви, но и в историята на настоящето. И така, отидох да живея в източен Берлин и накрая написах книга за немците под ръководството на комунистическия лидер Ерих Хонекер, вместо за ония под Адолф Хитлер(1). Докато пътувах из другата Германия, аз отново и отново бях конфронтиран със страха от Щази. Докато
отивахме на гости у един актьор, който току-що беше получил главната роля в една продукция на гьотевия Фауст, един приятел ми прошепна: „Внимавай, Фауст работи за Щази“. След като моят много критичен репортаж за комунистическа Източна Германия се появи в Западна Германия, един от британските дипломати беше извикан, за да получи официален протест от източногерманското външно министерство (една от най-добрите рецензии, на които един политически автор може да се надява) и аз получих забрана за повторно посещение в страната.

И все пак гледището за Източна Германия като друга зла немска диктатура в никакъв случай не беше общоприето на Запад по онова време. Дори сравнението Наци-Щази беше разглеждано от мнозина западни левичари като остаряла, реакционна истерия от времената на Студената война, вредна за духа на размразяването. Джонатан Стийл, журналист в Гардиън, писа през 1977 че ГДР е „представителен модел за типа авторитарни социални държави, които източноевропейските нации имат в момента“. Дори някои „реалистки“консерватори говореха тогава с много по-различен от днешния тон. По онова време думата „Щази“ почти никога не се изплъзваше от устните им.

Две неща сложиха край на това хронично късогледство. През 1989 самите жители на Източна Германия най-после се изправиха и сами изобличиха Щази като олицетворение на тяхното потисничество. Че те самите потискаха – в потайно-фройдисткия смисъл над думата „потискане“ – спомена за техните ежедневни компромиси и лична отговорност за стабилността на комунистическия режим, беше обратната страна на тази монета. След 1990, тоталното поемане на Източна Германия от ГФР доведе до това, че за разлика от останалите посткомунистически държави, тук нямаше приемственост между старите и нови специални служби, нито пък колебания относно ползата от разкриването на злините на предишната секретно-полицейска държава. Точно обратното.

В страната на Мартин Лутер и Леополд фон Ранке, движена от определено протестантската страст за конфронтация с миналите грехове, от ясно заявеното желание на няколко бивши източногермански дисиденти да бъдат разкрити престъпленията на режима, както и от решимостта на много западногерманци (особено поколението на бунтовете от 68-ма) да не бъдат повтаряни грешките, свързани с прикриването и забравянето на злините на фашизма след 1949, ние преживяхме едно безпрецедентно бързо, обхватно и систематично отваряне на досиетата на Щази. За втори път, след четиридесет години, Германия се заемаше с Vergangenheitsbewältigung преработка на миналото, но този път истински. Разбира се, руската КГБ, големият брат на Щази, никога не извърши нещо подобно.

След известно колебание аз реших да се върна обратно и да видя дали имам досие в Щази. Имах го. Прочетох го и бях дълбоко объркан от този поминутен запис на миналия ми живот: 325 страници отровна Мадлена(2). Подпомаган от системата за историческо просвещение, която е изградила Германия, аз бях в състояние да изследвам в изключителни детайли апарата за политическо потисничество, който беше произвел това досие. След това, действайки като детектив, аз издирих ония познати, които бяха докладвали за мен, както и офицерите от Щази, работили по моя случай. Всички те, с едно единствено изключение, се съгласиха да говорят с мен. Разказаха ми житейските си истории, обясниха ми как е станало така, че са направили онова, което описваше досието ми. Във всеки един от случаите историята беше напълно разбираема, дори прекалено разбираема; човешка, твърде човешка(3). Аз написах нова книга за този си опит, като я нарекох “Досието”.

Така че интересът ми беше и чисто практически, когато преди известно време отидох да гледам “Животът на другите”, този вече много известен филм за Щази, направен от един западногермански режисьор, който е бил само на шестнайсет години когато падна Берлинската стена. Поставен в оруелската 1984 година, филмът представя един всеотдаен капитан от Щази, Герд Вийзлер (на немски език името означава „невестулков“, бел. пр.), който ръководи тайна операция по наблюдението на Георг Драйман, драматург с добра позиция в режима, и неговата красива, нервна приятелка – актрисата Криста-Мария Зийланд. С развитието на филма ние виждаме как постепенно капитанът престава да вярва в правотата на своята задача. Той разбира, че цялата операция е била поставена, за да се премахне съперника Драйман от пътя на културния министър, който използва позицията си, за да получава сексуални услуги от красивата Криста. „За това ли станахме членове?“, пита Вийзлер своя циничен шеф, полковник Антон Грубиц.

В същото време той постепенно започва да изпитва нещо като странно очарование към нещата, които чува по своите подслушвателни микрофони: този богат свят на литература, музика, приятелство и нежен секс, толкова различен от собствения му консервиран, самотен живот в една мрачна панелна кула, прекъсван единствено от краткотрайно, механично облекчение между огромните бедра на една заплащана от Щази проститутка. В подслушваческото си скривалище на тавана на кооперацията, в която живее Драйман, Вийзлер слуша като омагьосан как драматургът свири на пиано една композиция, наречена „Соната за добрия човек“ – подарък от един негов приятел, театрален режисьор и дисидент, който, поради забраната за упражняване на професията си, по-късно се самоубива. Нарушавайки всички правила, които той така съвестно преподава в академията на Щази, тайният наблюдател се промъква в жилището и открадва томче със стихове на Бертолт Брехт. По-късно ние го наблюдаваме, четящ в жилището си, очарован от елегичните стихове на поета.

В кулминацията на филма ролите изведнъж се обръщат и приятелката на драматурга го предава, започвайки да го шпионира за Щази, докато капитанът го спасява от арест – с цената на собствената си кариера. Той бива понижен и изпратен в едно от най-низшите отделения на тайната полиция, занимаващо се с шпиониране на пощенски пратки и
писма, заедно с един млад офицер, когото в по-раншна сцена ние виждаме да разказва политически виц, случайно дочут от полковник Грубиц.

След падането на стената драматургът прочита своето Щази-досие, разбира от него, че Вийзлер – идентифициран в досието чрез кода HGW XX/7, го е предпазвал – и написва роман, наречен Соната за добрия човек, също както и музикалната композиция, за която споменахме. Бившият Щази-офицер открива книгата (вече е 1993) и разбира, че тя е посветена на „HGW XX/7“, след което идва блестящият финал. „Искате ли да ви я опаковам за подарък?“, пита продавачът в книжарницата. „Не“, отговоря Вийзлер, „es ist für mich “(тя е за мен). Завеса, край на историята.

Когато гледах филма за пръв път аз бях истински развълнуван. Същевременно обаче ми се искаше и да споря, подбуждан от собствения си опит: „Не, не беше така. Всичко това е прекалено красиво, романтично, дори мелодраматично; реалността беше много по-сива, по-безвкусна и банална“. Драматургът например, в стилното си кадифено сако и риза без вратовръзка, се облича, движи и говори като интелектуалец от Мюнхен, а не като източногерманец. Някои други детайли също изглеждат неистински. По време на ежедневната си служба офицерите от Щази не биха носили униформи, с лъснати ботуши до колене, кожени колани и офицерски бричове. За разлика от тях курсантите от Щази-академията са показани в цивилни дрехи, докато в реалността те биха носили униформи. Един реален подслушвачески екип никога не би инсталирал уредбите си точно на тавана на сградата, в която се намира наблюдавания обект, тъй като това би означавало да бъдат разкрити от някой от обитателите на дома.

Някои от репликите също са прекомерно изтънчени, старомодни или просто западни. Един източен драматург никога не би използвал натоварената с политическо съдържание дума за забрана на професията, Berufsverbo, която Драйман употребява по време на разговора си с министъра на културата.Никога в източна Германия не съм чувал някой да използва думите gnädige Frau, милостива госпожо, а полковникът дори използва израза по време на разпита на Криста (всъщност и двата израза се използват широко в ежедневието, но само като израз на ирония, надменност и дори презрение към събеседника, бел. пр.). Бих се басирал за последната си Deutschmark, че през 1984 един кореспондент на Шпигел не би говорил за, обединена Германия. Този тип език ми напомня по-скоро за бездомната германска аристокрация, от която произхождат и двамата родители на режисьора, отколкото за истинската Източна Германия от 1984.

Но всички тия възражения всъщност са незначителни. Въпросът е в това, че тук става дума за един филм, за произведение на изкуството. Той използва синтаксиса и конвенциите на Холивуд, за да доведе до вниманието на възможно най-широката публика истината за живота под управлението на Щази, както и по-големите истини относно човешката природа. Той смесва исторически факти (няколко от Щази-сградите са истински и терминологията, както и начина на работа са описани много акуратно) със съставните части на един бърз трилър и любовна история.

Когато се срещнах с Донерсмарк в Оксфорд, където той е следвал политика, философия и икономика в средата на 90-те, аз споделих с него своите резерви. Той страстно защищаваше основната историческа правдивост на филма си, но се съгласи с наблюдението, че някои от детайлите са били променени за постигане на по-силен драматичен ефект.
Например, ако беше показал курсантите в униформи, никой от зрителите не би се идентифицирал с тях. Но тъй като те са показани в цивилни дрехи и освен това един от тях задава неправдоподобния въпрос: „а не е ли погрешно да се тормозят хората по време на разпит?“, зрителят може да се идентифицира с тях и бива незабавно въвлечен в историята. Според него реалността в едно произведение на изкуството винаги трябва да бъде verdichtet, поетизирана. Оттук и приповдигнатия тон, с който Драйман уговаря Криста да не се среща повече със своя високопоставен любовник, ich flehe dich an, умолявам те. Оттук и богатата палета от зелени, кафяви и сиви тонове, в които е заснет филма, както и откровено оперния начин, по който е представенасмъртта на Криста.

Един от най-добрите съвременни критици, Антъни Лейн, завършва своята възхитена рецензия на филма с думите на Вийзлер: Може би си мислите, че този филм е насочен само към съвременните германци, казва той, но това е заблуждение. Всъщност той е за всички нас. Той може би е по-прав, отколко и сам предполага. Като толкова много други неща, идещи от Германия, този филм е предназначен за износ.

Едно от основните послания на филма все пак си остава тревожно. Това е идеята, че капитанът от Щази е „добрият човек“. Аз самият знам истории за обезверени сътрудници на Щази, особено през 80-те. И по време на множеството си разговори с бивши офицери аз никога не съм получавал усещането, че разговарям с някой, който може да бъде наречен истински зъл човек. Слаби, ограничени, опортюнисти, самозалъгващи се – всичко това да; хора, които са вършили злини – също; но при всички случаи аз бях в състояние да открия у тях остатъците от онова добро, което може би е било унищожено от обстоятелствата на техния живот.

Въпреки невероятното изпълнение на актьора Улрих Мюе, промяната на Вийзлер все пак изглежда прекалено бърза и не съвсем убедителна. Без съмнение само една соната и няколко елегични поеми едва ли биха били достатъчни, за да променят изсушения, фанатизиран пуритан, който ние виждаме в началото на филма. Манфред Вилке, историческият съветник на филма, дава няколко примера за подобни истории, но при всички тях съответните личности, в частност един майор през 1979 и един капитан през 1981, са били разстреляни. Все пак аз съм склонен да видя това преувеличение като приемливо (ако Грубиц би разкрил Вийзлер – което той не прави, той сам би руинирал
собствената си кариера).

Така че това е слабост, но не фатална слабост. Крайният ефект от “Животът на другите” едва ли ще бъде един вид световна симпатия към бившите Щази офицери. Но филмът със сигурност ще покаже, по един стилизиран начин, ужасите на тази система, при това на зрители, които инак не знаят особено много за тях. Така че той напълно заслужава Оскара, който получи.

1. Und willst Dunicht mein Bruder sein...Die DDR heute(Reinbek: Rowohlt, 1981). English in The Uses of Adversity: Essays on the Fate of Central Europ (Random House, 1989)
2. Тук Гартън Аш прави алюзия с един от най-известните случаи на отровителство в английската история –този на Мадлен Смит, която през 1855 отравя любовника си с арсен.
3. Алюзия със заглавието на известната студия на Ницше „Човешко, твърде човешко

1989! (публикувано на 22 октомври 2009)

Книги, разглеждани в това есе:
1. 1989: The Struggle to Create Post–Cold War Europe
by Mary Elise Sarotte
2. Uncivil Society: 1989 and the Implosion of the Communist Establishment
by Stephen Kotkin, with a contribution by Jan T. Gross
3. Der Vorhang Geht Auf: Das Ende der Diktaturen in Osteuropa
by György Dalos
4. The Year That Changed the World: The Untold Story Behind the Fall of the Berlin Wall
by Michael Meyer
5. Histoire secrète de la chute du mur de Berlin
by Michel Meyer
6. Revolution 1989: The Fall of the Soviet Empire
by Victor Sebestyen
7. The Fall of the Berlin Wall: The Revolutionary Legacy of 1989
edited by Jeffrey A. Engel
8. There Is No Freedom Without Bread! 1989 and the Civil War That Brought Down Communism
by Constantine Pleshakov
9.Tear Down This Wall: A City, a President, and the Speech That Ended the Cold War
by Romesh Ratnesar

Без особени изненади, двадесетата годишнина на 1989 прибави доста книги към вече препълнената лавица с издания, посветени на годината, която приключи краткия двадесети век. Ако удължим „1989“ така, че да включва обединението на Германия и разпадането на Съветския Съюз през 1990–91, би трябвало да кажем по-точно „трите години, които приключиха века“. Книгите за годишнината включват ретроспективни журналистически хроники, съдържащи ярки лични впечатления и поразителни детайли (Викто Себестиен, Дьорд Далос, Майкъл Майер), вдъхновени есета по историческа интерпретация (Стивън Коткин и Константин Плешаков), както и оригинални научни работи, основаващи се на архивни източници и устна история (Мари Елиз Сарот и томът, издаден от Джефри Енгел). Не мога да ги рецензирам поотделно. Повечето от тях добавят по нещо към нашето познание; някои добавят доста много. Не е критика към който и да било от авторите да се каже, че аз все пак си мечтая за една по-различна книга: глобалната, цялостна история на 1989, която все още очаква да бъде написана.

1.
През тези двадесет години най-интересните нови открития дойдоха от съветски, американски и германски архиви – и в по-малка степен от източноевропейски, британски и френски такива. Те хвърлят светлина основно върху високата политика от 1989–1991. Така например, ние откриваме, че съветското Политбюро не е дискутирало Германия на 9 ноември 1989 – деня, в който падна стената, а вместо това е изслушало един уплашен доклад от премиер-министъра Николай Рыжков относно подготовката на балтийските републики за отделяне и възможните влияния от това върху Украйна и Русия. „Предусещам всеобщ колапс“, казва Рыжков.

Удивително е да се чете за пресиленото приветствие, което съветникът на Михаил Горбачов Антолий Черняев отдава на падането на Берлинската стена в дневника си от 10 ноември: „Това е заслугата на Горбачов … Той почувства хода на историята и й помогна да намери един естествен канал.“ Унизително е пък за един англичанин да научи как безсрамно Марагрет Тачър изглежда е изменяла на публичните си обещания към Германия. „Думите, написани в комюникето на НАТО може и да звучат по-различно, моля игнорирайте ги“, казала тя на Горбачов през септември 1989, според един запис на разговора им, направен от Черняев. „Ние не желаем обединението на Германия.“ (Сарот е получила британския запис на този разговор, използвайки британския Акт за свобода на информацията. Тя отбелязва, че „той не съдържаше тези коментари, но беше вече редактиран за печат.“)

И така, чрез едно класическо ранкево[1] развитие на историческата наука, днес ние знаем за тези традиционно документирани области на високата политика повече, отколкото знаехме по онова време. В противоположност на това ние не сме научили почти нищо ново за причините и социалната динамика на масовите, народни действия, които всъщност дават на 1989 правото да бъде смятана за година на революция или по-точно, на верига от революции.

Прекарах много часове от живота си сред онези тълпи, във Варшава, Будапеща, Берлин и Прага; поведението им беше както вдъхновяващо, така и мистериозно. Какво беше накарало тези отделни мъже и жени да излязат на улиците, особено в ранните дни, когато още не беше очевидно, че това е безопасно? Какво ги мотивираше като тълпа? Кой е бил първият човек в Прага, който е извадил от джоба си връзка ключове и ги е раздрънкал – едно действие, което повторено от 300.000 души, породи един удивителен звук, също като китайски камбанки?

Историци като Джордж Рудé, с неговото новаторско изследване на тълпите във Френската революция, Е. П. Томпсън и Ерик Хобсбом са се опитвали да разберат скритата динамика на народния протест в по-ранни периоди. Със сигурност вече е време и за сегашните историци, разполагащи с по-добри източници (например телевизионни, видео и радио записи), да приемат предизвикателството и се опитат да анализират 1989 отдолу, а не само отгоре.

Всеки човек, пишещ за 1989, се бори с една човешка склонност, която психолозите наричат „склонност към ретроспективност“, тоест тенденцията да разглеждаме определени исторически събития като по-вероятни от алтернативите, които са изглеждали напълно реални по онова време (например, енергични мерки в стил площад Тянанмен в централна Европа)[2]. Онова, което се е случило фактически изглежда така, сякаш непременно е трябвало да се случи. Анри Бергсон говореше за „илюзията на ретроспективния детерминизъм“. Тогава се предлагат обяснения за това, което се е случило. Както един учен коментираше няколко години след 1989: никой не можеше да предвиди това, но всеки можеше да го обясни по-късно. Четейки тези книги, аз отново си припомних за полския философ Лешек Колаковски и неговия „закон за безкрайното изобилие“, който твърди, че за всяко събитие могат да се намерят безброй много обяснения.

Едно от големите достойнства на 1989 от Мари Елиз Сарот е, че тя прави проблема със склонността към ретроспективност очевиден, и систематично изследва възможностите, които не са се случили. Тя ни припомня например колко близо до кръвопролитие се е намирала Източна Германия в Лайпциг на 9 октомври 1989: властите са мобилизирали сили от осем хиляди души, включващи полиция, войници и Щази; на болниците е било наредено да се приготвят за приемане на евентуални жертви. Тя разглежда също и дипломатическите модели, които са били обсъждани, но не и приложени при оформянето на новия европейски ред в 1990, включително и онзи за възможна паневропейска система на сигурност, изградена около продължаващото съществуване на две отделни немски държави.

Всеки пишещ човек има някаква склонност – професионална, географска или дисциплинираща. Журналистите, политиците, дипломатите, историците, политолозите, изследователите на преходни моменти или социални движения, икономистите, експертите по изследвания на сигурността, гражданската съпротива и международните отношения – всички те се обръщат към 1989 през собствените си преживявания, методи, сравнителни гледни точки и жаргон. Много често те казват едно и също нещо по много различни начини.

Успехът има много бащи и всеки си има свой любимец. Поляците и католиците обичат да изтъкват ролята на полския папа, особено в неговите вдъхновяващи визити в Полша през 1979, 1983 и 1987. Немците и унгарците подчертават приноса на унгарските реформаторски настроени комунисти, които отвориха желязната завеса и пуснаха източногерманците да избягат през нея. (Майкъл Майер, в книгата си, пълна с ярки лични спомени от събития, на които е бил свидетел като кореспондент на Newsweek, нарича това „неразказаната история“ на 1989; е, може би неразказана на английски, но на немски език тя е била разказвана неведнъж). Руснаците обикновено приписват най-голямата заслуга на Горбачов. Немците отляво подчертават тяхната версия на размразяването, наречена Ostpolitik; американците отдясно пък подчертават ролята на Рейгън. (Ромеш Ратнесар дава следното подзаглавие на своята посредствена книга, посветена на речта на Рейгън „съборете тази стена“ от 1987 г.: „Един град, един президент и речта, която сложи край на Студената война“).

Няма нищо лошо в едно такова многообразие на гледните точки. Всяка от тях осветява една различна част от слона или разглежда целия звяр от един друг ъгъл. Но всеки път, когато един автор сграбчва един елемент и казва това е обяснението, ключа, човек знае, че това е погрешно.

[…]

2.
Всъщност ядрото на 1989 се открива в многообразните взаимодействия не просто вътре в едно дадено общество или партийна държава, а между много общества и държави, в серия от свързани едни с други триизмерни шахматни партии. Френската революция от 1789 е започнала като вътрешно развитие в една голяма страна и се е превърнала в международно събитие едва чрез революционните войни. Европейската революция от 1989 беше от самото си начало едно международно събитие – при което аз имам пред вид не просто дипломатическите отношения между държавите, но също и взаимодействията между държави и общества през различните граници. По такъв начин линиите на причинност включват влиянията на отделни държави върху собствените им общества, на общества върху собствените им държави, на държави върху други държави, общества върху други общества, държави върху други общества (например, директното влияние на Горбачов върху източно- и централноевропейците), както и на общества върху други държави (например, верижната реакция, повлякла Съветския Съюз в резултат от народния протест в източна и централна Европа). Тези сами по себе си сложни представи за държава и общество трябва от своя страна да бъдат разчленени на групи, фракции и индивиди, включително и уникални действащи лица като папа Йоан Павел II.

Краят на комунизма в Европа доведе със себе си най-парадоксалната реализация на един комунистически блян. През 1980–1981 Полша беше свидетел на работническа революция – но тя беше против една така наречена работническа държава. Комунистите мечтаеха за пролетарски интернационализъм, разпространяващ революцията от страна в страна; през 1989–1991, революцията най-после наистина се разпространи от страна в страна, като резултатът от това беше събарянето на комунизма. Но тази история е също толкова история на непредвидени последствия, колкото и на обмислени действия – да не говорим пък за някаква историческа необходимост.

И така, онова, което се случи през 1989, може да бъде обяснено единствено на базата на една педантична, детайлна хронологическа реконструкция на желаните и напълно неочаквани резултати, в множество направления и в различни фази, ден по ден, а понякога – както например вечерта на 9 ноември в Берлин – и минута по минута. Правилното или погрешно представяне на събития, особено по телевизията, само по себе си вече е една много важна брънка от причинната верига. Когато един радващ се на доверие коментатор от западногерманската телевизия обявява в новините в 10:30 вечерта, че „вратите в стената са широко отворени“, те все още не са широко отворени, но това съобщение подпомага отварянето им, тъй като увеличава наплива от източноберлинчани (които, разбира се вярват повече на западногерманската, отколкото на собствената си телевизия)[3]. Един погрешен репортаж на радио Свободна Европа, според който един студент на име Мартин Шмид е бил убит при потискането на студентската демонстрация от 17 ноември 1989, подпомага увеличаването на тълпите в първите дни от Кадифената революция в Чехословакия. (В една от най-добрите и развлекателни ретроспективни хроники Дьорд Далос разказва как студентът се завръща у дома на следния ден – само за да научи „новината“ от доста развълнувания си баща.)

Пример за онзи тип фино структуриран, многонационален анализ, от който ние се нуждаем, според мен е работата на харвардския учен Марк Креймър, изследваща отношенията между Съветския Съюз и източна Европа, досега публикувана само в серия от научноизследователски статии и отделни глави от книги[4]. Основавайки работата си на обширно изучаване на съветски и източноевропейски архиви, плюс огромен обем от публикувани източници, Креймър демонстрира цялата сложност на взаимодействията между имперския център и периферията. Той заключава, че онова, което сам нарича „преливане“ е било главно по посока от Съветския Съюз към източна Европа между 1986 и 1988, в двете посоки през 1989, а след това основно от източна Европа по посока на Съветския Съюз през 1990–1991, когато Балтийските републики, Украйна и евентуално самата Русия биват окуражени да последват примера на централна и източна Европа, която се е самоосвободила.

Но колкото и важни да са, съветско-източноевропейските взаимодействия са само част от една по-обширна международна обстановка. През първата половина на 1989, новата американска администрация на Джордж Буш е изключително сдържана в реакциите си както по отношение на Горбачов, така и към промените, провеждани под натиска на реформаторски настроени комунисти и дисиденти в Полша и Унгария. Онова, което научаваме от съветските и източноевропейските архиви показва, че оценката на Вашингтон е била всъщност прекалено скептична. Буш не изпитва особено доверие към брадатите дисиденти, които му изглеждат като онези студенти от Бъркли през 1960-те години. Виктор Себестиен, в една книга, пълна с важни снимки и интересни разкази, ни представя един добре подкрепен със свидетелства репортаж за срещата на президента с водещия унгарски дисидент Янош Киш в Будапеща през юли 1989, след която Буш казва на помощниците си: „Това със сигурност не са хората, които трябва да ръководят това място.“ Много по-добре е да се държим за по-прилично изглеждащите реформирани комунисти.

Но макар че предпазливото отношение на Вашингтон произтича отчасти от една погрешна оценка на ситуацията, всъщност това се оказва възможно най-добрата позиция, която той би могъл да заеме. Този път, за разлика от 1956, никой в Москва не може да твърди, че Съединените Щати разбъркват казана в източна Европа. Напротив, Буш лично насърчава генерал Войчех Ярузелски да се кандидатира за президент на Полша, като гарант за стабилността. Той е обсебен от мисълта да не върши нищо, което би могло да свали Горбачов от поста му. Сарот твърди, че американската сдържаност е направила много по-лесно и за Съветския Съюз да се отдръпне и да остави събитията в източна Европа да се развиват от само себе си. С известно преувеличение може да се каже, че Вашингтон е постъпил правилно, защото е разбрал нещата погрешно.

За да припишем заслугите на онези, които действително са ги заслужили: през последните месеци от 1989, особено след падането на Стената и през цялата 1990, това начално прекомерно изобилие от предпазливост се превръща в комбинация от напълно съзнателно въздържане („не танцувайте по стената!“, гласяла заповедта, разпространявана из коридорите на Белия Дом и Държавния Департамент) и впечатляващо държавническо изкуство в подкрепа на напора на Хелмут Кол да обедини Германия по западни условия. Но през решаващите девет месеца, от началото на разговорите около кръглата маса в Полша през февруари 1989 до падането на Стената през ноември, приносът на Съединените Щати се състои главно в онова, което те не правят.

Това се отнася в още по-голяма степен до другата свръхсила. Креймър твърди, че в няколко момента Горбачов тихо е подтиквал източноевропейските комунистически лидери по посока към по-смели промени. Но в по-голямата си част неговият най-важен принос се състои в приемането на промените, случващи се в периферията на външната съветска империя, вместо да се опитва да ги забави или да им се противопостави.

Когато Хелмут Кол го пита какво мисли за решението на унгарците да отворят желязната завеса към Австиря, Горбачов отговаря: „Унгарците са добри хора.“ [5] Друг показателен пример идва от Полша в август 1989, когато съветникът на Солидарност Тадеуш Мазовиецки се опитва да оформи правителство, ръководено от не-комунисти. Последният ръководител на полската комунистическа партия, Мечислав Раковски, е записал в дневника си един телефонен разговор с Горбачов: „Когато аз му казах, че ситуацията не може да бъде контролирана чрез извънредно положение, Г. каза, че нов вариант на военно положение е невъзможен и че, колкото и трудно да е това, ние ще трябва да се справим със ситуацията без прибягване до такива мерки.“[6] А в деня след спонтанните народни разрушения на берлинската стена, последният ръководител на източногерманската комунистическа партия Егон Кренц получава съобщение от Горбачов, чрез съветския посланик в източен Берлин. Както си припомня Кренц, съветският лидер го поздравявал със „смелата крачка“. Той е, както отбелязва германският писател Ханс Магнус Енценсбергер, пример за един нов вид герой: героят на отстъплението.

И все пак хлабавото отношение на Горбачов се основава на една още по-сериозна грешка в оценката на ситуацията от онази на Буш. Той погрешно вярва, че промените ще спрат на границата на Съветския Съюз, който той вижда като страна, а не като вътрешна империя. Както обаче показва Креймър, революционните промени в източна и централна Европа допринасят директно за разпадането на самия Съветски Съюз. Робърт Конкуест, историкът на големия съветски терор и на украинския глад, запитва Горбачов дали, ако би знаел докъде ще доведе всичко това, би извършил отново същото. Отговорът бил: „Вероятно не.“[7]

Вероятно една от характеристиките на суперсилите е, че те мислят, че правят историята. Великите събития със сигурност трябва да се правят от велики сили. И все пак, в деветте месеца които водят до раждането на един нов свят, от февруари до ноември 1989, Съединените Щати и Съветският Съюз са най-вече пасивни наблюдатели. Те правят история чрез това, което не правят. И двамата гиганти се държат настрана, защото те недооценяват значението на нещата, извършвани от малки хора в малки страни.

Китай също играе важна роля. Клането от площада Тянанмен се случва на същия ден, в който Полша прави пробива към полусвободни избори, 4 юни 1989. Никога няма да забравя как, сред възбудата от полския изборен ден, ние гледахме по телевизията в импровизираните офиси на опозиционния ежедневник GazetaWyborcza първите кадри на мъртви и ранени студенти, изнасяни от площада Тянанмен. „Тянанмен“ се случи и в Европа, в смисъл, че както опозицията, така и реформаторски настроените комунистически лидери видяха какво може да се случи ако се стигне до сблъсъци, и удвоиха усилията си за избягването им.

Казано другояче, фактът, че Тянанмен се случи в Китай е една от причините, поради които той не се случи в Европа[8]. За сметка на това пък влиянието се разпростира в обратна посока: от Съветския Съюз и източна Европа към Китай. Дейвид Шамбо и други показват, че китайската комунистическа партия систематично е изследвала падането на комунизма в Европа, за да бъде сигурна, че това няма да се случи и при тях.[9] Днешен Китай е резултат от този процес.

1989 е една от най-добрите години в европейската история. Всъщност аз почти не мога да си представя някоя по-добра от нея. Това беше и година, в която светът гледаше към Европа – особено към централна Европа и, в най-важния момент, към Берлин. Световната история – използвайки това понятие в един квази-хегелиански смисъл – тогава се правеше в сърцето на стария континент, малко по-надолу от стария университет на Хегел, сега наричан Хумболдов университет. Двадесет години по-късно, аз се чувствам изкушен да спекулирам (продължавайки, заедно с други европейци да се опитвам да доказвам, че това мнение е погрешно), че това може и да е бил последният случай – поне за едно много дълго време – в който световната история се е правила в Европа. Днес световната история се прави по други места. Днес в Хумбодловия университет има кафе на име Weltgeist, но самият Weltgeist се е преместил на друго място. За дългата, водеща роля на Европа на световната сцена, бъдещите поколения може би ще кажат: нищо не й подхождаше по-добре от това, че тя я напусна.

Във всеки случай, по-дългосрочните последици от 1989 започват да се появяват едва сега. Те също принадлежат към цялостната глобална история на 1989, която, отчасти и по тази причина, не би могла да бъде написана по-рано. Но след две десетилетия вече е дошло времето на един брилянтен млад историк – владеещ много езици; способен да разбира както властимащите, така и обикновените хора – да започне да пише този необходим, ако и почти непосилен шедьовър, един вид вагнерско Gesamtkunstwerk на съвременната история. С малко късмет той трябва да е готов с нея за тридесетата годишнина, през 2019.

Това е първата от две статии. Втората ще се занимава с историята след 1989 и перспективите на „кадифената революция“.

Източник

[1] По името на Леополд Ранке (1795–1886): виден германски историк (Бел. пр.)
[2] Виж Baruch Fischhoff, „Hindsight ≠ Foresight: The Effect of Outcome Knowledge on Judgement Under Uncertainty,“ in Journal of Experimental Psychology: Human Perception and Performance, Vol. 1, No. 3 (1975).
[3] Един добре оформен репортаж ни дава Hans-Hermann Hertle, Der Fall der Mauer: die unbeabsichtigte Selbtsauflösung des SED-Staates (Second edition, Westdeutscher Verlag, 1999). The same author's documentary television program When the Wall Came Tumbing Down: 50 Hours That Changed the World (English edition: Icestorm International, 1999) is well worth watching.
[4] Най-важните от тези статии са: „The Collapse of East European Communism and the Repercussions within the Soviet Union,“ published in three parts in the Journal of Cold War History, Vol. 5, No. 4 (Fall 2003); Vol. 6, No. 4 (Fall 2004); Vol. 7, No. 1 (Winter 2007). But see also his research reports published by the Cold War International History Project, and his chapter in Civil Resistance and Power Politics: The Experience of Non-violent Action from Gandhi to the Present; edited by Adam Roberts and Timothy Garton Ash. (Oxford University Press, 2009).
[5] Архиви на института Хувър – Hoover Institution-Gorbachev Foundation Collection, Adamishin, Box 1, p. 26. I owe this reference to an as yet unpublished paper by my Stanford colleague Norman Naimark on „The Superpowers and 1989 in Eastern Europe,“ and my analysis of the role of the superpowers has been enriched by conversations with him.
[6] Дневник на Раковки, 22 август, 1989, Hoover Institution Archives, consulted by courtesy of the curator of East European Collections, Maciej Siekierski. My translation. (Note that the Rakowski papers are not yet fully catalogued and available for general use.)
[7] Информация, получена лично от Робърт Конкуест.
[8] В Румъния имаше значителни кръвопролития – но, за разлика от Тянанмен, те не доведоха до оставането на съществуващата комунистическа партия и ръководство на власт.
[9] Виж David Shambaugh, China's Communist Party: Atrophy and Adaptation (Woodrow Wilson Center Press/University of California Press, 2008).

И Майкъл Джексън с досие в ЩАЗИ!

И още малко за ЩАЗИ:
Входът на затвора
Новата експозиция в бившия затвор на министерството на държавната сигурност на ГДР в Баутцен показва, че терорът на източногерманския режим по отношение на своите граждани е бил реално и постоянно явление.

На пръв поглед сградата на бившия затвор „Баутцен-2” прави безобидно впечление. Обаче окажеш ли се вътре, започваш да разбираш защо за жителите на ГДР затворът е бил символ на политически репресии и унижения на човешкото достойнство. На 8 септември 2006 г. в зданието на затвора бе открита нова постоянна експозиция.
Преди да влезе „зад решетките” посетителят минава през няколко тежки метални врати, после – през двор, обкръжен с наблюдателни кули. След входа в затвора започва дълъг, обилно осветен коридор. Отляво и отдясно – безконечна редица от килии, оборудвани само с нар и мивка. Въздухът е с дъх на плесен и метал.

„Карцерът на Щази”
Стъпалата, свързващи петте етажа на затвора, задържаните наричали „Стълба в небето”. Изкачвайки се по нея, нещастниците попадали в „ада” – секцията „Забранена зона”, разположена на първия етаж. Тук лишените от свобода били подлагани на разпити, които почти неизменно били съпровождани с физическо насилие и побой.
„ Това място може да бъде наречено „личният затвор на Щази”, защото тук без всякакви правила или формалности затворниците са подлагани на разпити и са правели с тях каквото им скимне” – обяснява сътруничката в музея Сузане Хатинг. Тъй като официално „Баутцен-2” е бил във ведомството на министерството на вътрешните работи на ГДР, фактически затворът е бил контролиран от министерството на държавната сигурност. Заради това „заведението” е получило названието „карцерът на Щази”.

За времето на своето съществувание „карцерът на Щази” - от 1956 до 1989 година – тук са пребивавали 2300 затворници. По същество това са били жертви на политически репресии – десиденти. Сред тях могат да се посочат такива известни личности като философа и правозащитник Рудолф Баро, писателите Валтер Янка, Ерих Льост и Валтер Кемповски. „Работата със затворниците” включвала разпити, унижения, лишаване от сън, изолация, подслушване и натрапчиво наблюдение.
Коридори за единични разходки в двора на затвора

В Щази работели, както се казва, по система, - разказва Хатинг. – Прилагали са всички възможни технически, физически и психологически средства, за да прекършат волята на човека”.

Това потвърждава бившият затворник Томас Рауфайзен. Той попаднал в „карцера на Щази” едва на 19-годишна възраст. При това обект на преследване не бил Томас, а неговия баща.

Рауфаузен – старши отказал да шпионира за министерството на държавна сигурност и заради това бил наказан с арест на сина му. След три години, прекарани в „Баутцен-2” на Томас били нужни дълги години да възстанови травмираната си психика. „След излизането от затвора аз дълго се боях от хората. Дори излизането до хлебарната предизвикваше ужас в мен”, - спомня си той.

Спомените на Рауфайзен и на други обитатели на затвора са представени в експозицията като видео- и аудиозаписи, също така – на табели в бившите затворнически килии. Освен това бившите жертви на терора са дарили на мемориялния център доста експонати. Например в една от килиите е изложен малък червен радиоприемник, който през 1970-те години тайно бил предаден на затворник от надзирател – като обмен на „подаръчен набор” от Федерална република Германия.

Други експонати са дневникът за регистрация на арестантите, подслушващо устройство, вградено в стаята за свиждане, куфар за транспортиране на касетите със записи от разпитите, изрезки от западногермански вестници, в които се разказва за дисидентите, прибрани в „карцера на Щази”.
Килия – „единочка”

По инициатива на група историци и бивши затворници на сградата в Баутцен бил даден статут на мемориален център през 1994 г. Центърът продължава да събира експонати и документи за следващо разширение на експозицията.

„ Тази работа непременно трябва дъ бъде продължена, - смята Томас Рауфайзен. – Днес обществото вече е склонно да мисли, че терорът в ГДР е бил някаква абстракция. На практика той беше реален и постоянен. Разтваряйки тежките железни врати на бившите затвори, ние ще дадем възможност на публиката лично да се убеди в това”.

Соня Фалникар, Дойче Веле