НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ МАНТАЛИТЕТ

Видяхме фактологически, че някъде из тия времена 16-18 век в Америка са се формирали традиции, като например “Ден на благодарността”, въпреки, че е спорно в какво и кому се е изразявала тази благодарност, предвид историческите факти, и където по традиция са се колели и ядяли пуйки, а днес последните се амнистират и обикновено се слагат начело при шествийното честватване на този ден по този повод. Докато там – в Америка са развивали “пуешкия си празник”, Европа е тънела и треперила ежедневно от изстъпленията на Средновековната си жестока инквизиция, нещо което било и вкус на различните управляващи европейските народи – например информирах ви за това как “Човешката красота лесно се е трансформирала в грозота, тъй като и двете са монади на една и съща монета”, разсъждание от Сартър, чрез представянето ви на живота на кървавата графиня - ЕЛИЗАБЕТ БАТОРИ (1560-1614)... Случващото се по тия времена не е много по-различно и в съседна Русия, където крепостничество на населението е било силно застъпено и също особено жестоко за народа там, нито пък нещо по-различно се е слувало и по-нататък из Азия.

Та, докато из света се е очертавала горната РЕАЛНОСТ, българите и България още от създаването си (680 г.) сме си поставили основите на развитие на социално-психологическото познание (виж предишната публикация по темата), макар само развивано и съсредоточено сред по-висшите кръгове на обществото ни. Факт, който недвусмислено доказва колко много вековни крачки сме били пред американците в социално-психическото си развитие, а днес те се явяват водеща нация в това направление (виж всякаквите им направления и учения по този повод, и които усилено и днес творят по въпроса), учейки ни как да живеем и да се развиваме, буквално натрапвайки ни трудове и теории в тази връзка, чужди на усещанията и разбиранията ни (тази тема е предмет на изключително добросъвестно осмисляне и поднасяне на читателя и най-важното е достатъчно много обемна, за което определено не се наемам, но съществуват съвременни книжовници, които могат да го сторят, и силно пожелавам на обществеността ни това да ни се случи и то в най-скоро време, за да разберем, осмислим и намерим място си под слънцето!)

По тия времена българите (16-18 век) пък са пъшкали под турско робство, но сме се и дефинирали пред света с т.нар. Предвъзрожденско Раздвижване в националната ни култура, обусловено от естествено зараждащ се социален прогрес (икономически и духовен) сред обществото ни, въпреки страданията на народа от тиранията (турска).
В предишната публикация видяхме историческите явления, оказващи влияние върху НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА НИ, както се осведомихме и за етапа, в който се намирало социално-психологическото ни познание – в зората си (7-14 век). Книжовниците ни тогава са описвали в трактатите, съчиненията и есетата си основно поведението на владетелите, болярите и духовенството ни, а за народът ни мимоходом се е споменавало, до окончателното падане на Второто Българско Царство за дълъг период от време (500 години турско робство). След като това се е случило, книжовниците ни се разбягват по чужбина и от там работят и радеят за България и българите, докато все пак времево ги е имало. В такава книжовна тъма минават близо още два века, но и тук са се раждали през това време и възпитавали нови поколения родолюбци (предимно монаси), които са оставили хрониките си за бъдните поколения.

Голяма фигура от Предвъзрожденското ни развитие и раздвижване е Йосиф Брадати (1690-1757). Живял в Рилския манастир и за разлика от мнознството дамаскинари (последователи на Дамаскин Студит, които имат двувековни идейни и книжовни традиции) неговите съчинения имат оргинална мисъл от социално-психологически характер. Например в най известното му произведение, това “За жените”, се казва, че жените никога не са доволни от това което имат, от това което бог им дава. Те са злъчни и злобни – присмиват се на ония, които са бедни и нямат с какво да се пременят, укоряват и осъждат ония, които са бездетни ... когато две се скарат, не си прощават до смърт, ... ако им покажем някое зло да сторят, те го правят по-добре от нас ... когато са млади се кичат и пременят и прелъстяват незлобливите мъже ... почнат ли да застаряват стават магьосници – люти, сърдити, почват да кълнат и заклинат и не прощават, ако някой нещо им съгреши ... Тук според мен, предвид описаните качества, за съжеление се откриват и у много съвременни българки, които тровят живота и днес на близките си и околните. Все пак нека сме справедливи – поогледайте се, вярна е такава днешна констатация! Такова обаче описание от Йосиф Брадати, вече заформя щриха за НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА НИ. Той пише също и за духовниците ни – за тяхната суета и неподготвеност, за пиянството им и разгулния им живот и т.н. Теофан Рилски, поп Тодор Врачански също творят и са оставили писмени белези от това време, също с подобна посока в разсъждението за българите. Забелязвате ли, читатели, как от разсъждения (социално-психологически) за тогавашната (от 7-14 век) ни аристократиция, нещата започват по епохална потребност постепенно да слизат към описание на народа ни, предвид робството ни и изминалото време – към неговите неволи и ежедневен живот, и как се правят опити за психологизиране на обикновения човек. Стилът на пишещите започва да се случва все по-литературен и по-многостранен....

През 18 век, макар и в условията на турско робство подземните сили на Възраждането започват да се чувстват все по-осезателно в България, а и творците ни вече не работят като изгнанци на полето на други национални култури – те се раждат и творят в самата ни страна (основно по манастири) и неминуемо са докоснати от икономическия и духовен подем в тази поробена държава. Усещанията им са обективни, доколкото лично са наблюдавали обществените явления по това време – и сме им благодарни, че са оставили писмената си за идните поколения.

Прието е, че началото на българското национално Възраждане се поставя от мощния патриотичен вик на Паисий Хилендарски. Но за да отекне този вик са били необходими редица икономически и социално-психологически условия. Кои и какви са те?
Появяват се наченките на нов начин на производство, който органически е съединен с многовековните ни патриархални добродетели, където многостранно се разгръща и обогатява обществения ни живот, материалната и духовната ни култура става все по-многобройна и обхватна, и в тази обстановка, поради остро поставените в “дневния ред” ( за отхвърляне на наложеното ни иго) на поробения ни народ въпроси, се появява и първия идеолог НА НАШЕТО НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ – Паисий Хилендарски, които е и основоположник на новобългарската култура.

Паисий Хилендарски в съчинението си “История славяноболгарская” (завършено през 1762 г.) поставя НАЧАЛОТО НА НОВО НАПРАВЛЕНИЕ В СОЦИАЛНО-ПСИХОЛОГИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ У НАС, което и през 19 век си остава доминиращо в българската социална психология въобще, та дори и през първата половина на 20 век. Основният социално-психологически ПРОБЛЕМ, който той подхваща от различни страни, е ПРОБЛЕМЪТ ЗА ПСИХИКАТА НА БЪЛГАРИТЕ, поради което корените на БЪЛГАРСКАТА НАРОДОПСИХОЛОГИЯ определено се отнасят към втората половина на 18 век.

За маркиране на българската психика, той използва СРАВНИТЕЛНИЯ МЕТОД, като я съпоставя на първо време с психиката на гърците, и описвайки нашата като: простота, незлобливост и гостоприемство. Съвсем наскоро, буквално тези дни, и по друг повод, чух нещо от устата на една българка, която живее на село днес (началото на 21 век), и което абсолютно потвърждава неговите констатации от началото на 18 век. Тя каза: Аз имам скромно сърце, но широка душа ... това съм аз. Почувствах се горда след тези и думи, изречени простичко и гледайки в очите интервюиращата я. Защото точно това Е ЕДНА ОТ ХАРАКТЕРНОСТИТЕ и на съвременния БЪЛГАРСКИ МАНТАЛИТЕТ за огромната част от българския народ. Е, има и злобливи, суетни и вечно недоволни, но те са просто друга порода хора – кариеристи, манипулатори и политици, които затворени в собствените се черупки формират управлението на страната ни, които дори се явяват “лицето на България”, които ни маскарят както И КЪДЕТО ИМ им падне, прикривайки се вечно зад гърбовете ни, които непрекъснато мрънкат и се оправдават по всякакви поводи с неуспехите си, които ни провалят въобще като нация и в живота ни, които ... ТА ЗАЩО ТРЯБВА ДА СЕ ПРОМЕНЯ ХУБАВОТО В БЪЛГАРСКИЯ МАНТАЛИТЕТ, установено от Паисий и изречено днес от една българка? Аз си го харесвам.

Излиза, че историческата интуиция на Паисий, освен че е била достоверно, добросъвестно и правилно отразена от него, но се явява и искрена фактология по случвалото се тогава сред населявалите земите ни по оново време българи, та до днес. Гърците са смятали българите за прости и глупави, укорявали са ги със своята мъдрост и култура и всякога са се стараели да ги покорят под своя власт. Ами спомнете си началото например на 20 век, когато по земите ни са се водили съответните войни и като как са ни прецаквали същите тези гърци, заграбвайки от земите ни и настрана ехидно са следели развоя на битките ! Това са били те, това са за съжеление и днес! Но българите ако и да са били “прости и глупави за гръцката мъдрост и култура” на война и бран са били силни и храбри и доста дълго са им се противопоставяли (така Пайсий описва народа ни) . Гърците въпреки, че имали мъдрост, култура и церемонии, БЪЛГАРИТЕ притежавали неуклонна храброст и съгласие в боя (нали се сещате тук, че политиците например не са били на бойното поле и не са разрешавали изхода от боя, а обикновения човечец – войник го е вършел чрез поведението си, който е защитавал хляба и границите си),

следователно към думите “скромно сърце и широка душа”, с чиста съвест ДОБАВЯМ КАЧЕСТВА КАТО БЕЗГРАНИЧНА ХРАБРОСТ И ТОЛЕРАНТНОСТ КЪМ ОСТАНАЛИТЕ с КОИТО СЕ КОМУНИКИРА, към “сметката” на българската народопсихология.

Тук интересно е да се спомене например, че до времето на Паисий – описваната като основание за военните успехи на турците на Балканският полуостров причина - “несговорчивост между българи и гърци” е довела до познатите ни факти от турското ни робство е единствената, то при Паисий се е появило и е имало и друго, ново обяснение, нов поглед в историческата ни последователност, отразено най-вече в произведението “История славяноболгарская”, където той е разкрил и отчел ВАЖНИ МОМЕНТИ при разсъждението си по тази тема.
Докато предишните ни книжовници са посочвали този факт като поражение в борбата ни с нашествениците, то Паисий се опитва да изясни за пръв път ГЕНЕЗИСА на тази “несговорчивост”, за да се долови по правдиво историческата тенденция в отношенията на “съперничеството” между въздигащият се отначало варварски, български народ и неговите съседи. Тук Паисий достига до пълно разнищване и изказва своето разбиране за конкретната историческа обусловеност за душевните особености на българите. Авторът смята, че простотията на съвременните му българи като народ, е формирана в значителна степен под влиянието на историческите времеви, включително и в съвремието му, събития – той взема предвид например, разрушаването от турците на създаваните вековни ни културни ценности и ПРЕКРАТЯВАНЕТО на културния ни живот. Ето какво казва той по този повод: “Така хората от онова първо поколение, при което било завладяно българското царство, имали голяма скръб и жалост, и плач, докато преминало това първо поколение. Следващото поколение полека-лека навикнало да живее с турците. Така и турците изпърво били свирепи и големи грабители. Когато се затвърдили в цариградското царство, научили много за християнския ред и право и за известно време престанали малко, засрамили се да ограбват незаконно християнските вещи и имотите им. Но в сегашно време окаяните пак нямат никаква правда, нито съд”. Тук Паисий проявява диалектичността на своето мислене и говори за промяната на душевността на българина в процеса на историята – т.е. отчита приспособяването й като историческа неотменност, за да съществува все пак този народ в новите условия.

Тези наченки на диалектическо мислене у самоукия монах са породени под напора на едно патриотично чувство, култивирано от националноосвободителното ни раздвижване, от зараждащите се потребности за свобода в обществения ни живот. Историческите условия на българите вече настоятелно искат да се докаже, че турското робство не е вечно и Паисий го доказва; че българите са велики – и това го доказва. Той обяснява как се е стигнало до сегашното робско положение и поведение (спомнете си от историята за състоянието на държавата ни през 12, 13 и началото на 14 век – как тя е била разпарчалодосвана, поради ... интересите на родните ни владетели ... и в никакъв случай, поради някакви народни действия! Ех, историо, славна и днес “под небето нищо ново” както се казва в тази връзка!), поради умишленото ни държане от турците в невежество и покорност. Подобна “умишленост” днес се разпознава като : мъглява медийна неинформираност на обществото ни, пренаписани безобразно образователни учебници, лоша битова среда за подрастващите (огромна бедност и изкуствена принуда да напускат училище – за да се постигнат някакво бедно и бедняшко изхранване и мислене, за да са живи), и ... налице е огромната днешна неграмотност сред децата ни, а за политическите шикалкавения и игрички да не говорим – те просто са безсрамни и гротескно грозни ... !

Това негово произведение за съжеление днес не се изучава достатъчно изчерпателно, и не се ползва възпитателно сред подрастващите ни! Почти е непозната за болшинството ни публицистичната му жар, запалена от родолюбие, и не се осмисля живия и интелигентен стил на “История славяноболгарская”.

Ами какво да кажем за Софроний Врачански, който се споменава по-скоро в учебниците по история, отколкото да присъства в часовете по литература и психология? Този български книжовник (1739-1813), който с неповторимост на стила рисува душевността на раята – на българите, като безправно население в турската държава! А тя раята е наплашена, готова да побегне “като зайци” при всеки вик, където в същото време духовенството ни е злобливо, дребнаво, разпуснато и безнравствено. Софроний говори за изостаналостта на народа ни, за жестокостта и грубостта на турците и как навсякъде се е виждало само страх, страх и страх! Да, познат ни е и днес този страх – страх от загуба на работно място; страх от липсата на средства за изхранване и лекарства; страх, че като се разболееш по-скоро чрез “леченията” ще умреш, отколкото да се завърнеш жив и здрав у дома; страх да не те пребият; страх да не те ограбят дори пред дома ти; страх да не нараниш с думите “биг шефовете”, които обикновено са едни лъжци и мошеници; страх – ужасен и ежесекунден ни се натрапва от медии и преса .... боже, колко страх битува редом до нас всеки ден, години наред ... !!! Всичко това той описва роболепно, както за себе си, така и за раята, показвайки донякъде липса на национално достойнство ще каже някой, считайки че това е едвали не нещо нормално... но то е така поради случвалото се тогава – самият той случайно се е разминавал с убийството си от турците ... Софроний и останалите книжовници от “по онова време” са предпазливи, те оказват мека съпротива, но показват и един невероятно жилав дух и фантастична непреклонност. И навсякъде в писанията им ги води чувството за дълг към българщината, това се усеща когато ги четеш! Според М.Арнаудов основните качества на този книжовник са неговата честност, простота и безхитростна добродетел. А това е не само ген, такъв може да бъде човек и благодарение и на средата, в която и където се контактува. В крайна сметка Софронии може да се каже, че е белетрист, упражнил силно влияние върху социално-психологическото ни познание.

Лично за мен, към изведените до тук социално-психически качества на българския народ: “скромно сърце и широка душа”, простота, незлобливост и гостоприемство, неуклонна храброст и съгласие в боя, към “сметката” на българската народопсихология добавям и ЖИЛАВ ДУХ и НЕПРЕКЛОННОСТ към беди, несгоди и съдбини.

През първата половина на 19 век турската военно-феодална система окончателно се разлага. Потокът на занаятчийско-стоковото производство започва да се разраства в манифактурна промишленост. Градовете ни вече не са ОБЕЗБЪЛГАРЕНИ. Наред със старите градски поселища, процъфтяват и редица новопоявили се. Духовният живот на нацията се съживява. Раждат се и автори – първите строители на новобългарската ни култура. Националното самосъзнание и възраждане придобиват размах. Вече почти всички български писатели от първата половина на 19 век засягат все по-често и въпроси за душевността на българския народ.
Социално-психологическата мисъл уютно се настанява в сърцата и перата на Христаки Павлович Дупничанин, Константин Фотинов, Неофит Рилски, братя Миладинови, Иванчо Богоров, В.Априлов, Н.Бозвели, Ив.Селимски и други, които обсъждайки и регистрирайки в произведенията си българската душевност, оформят пътя (прехода) от социално-психическото познание към социално-психическият подход в останалите клонове на обществознанието ни. А това е голям принос в интересуващото ни отношение към НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА.

Следващият път ще се спра на това, кой и как е формирал социално-психологическия подход в обществознанието ни изобщо, през последните десетилетия на турското ни робство, както и каква е била социално-психологическата ни мисъл в страната ни до началото на 20 век. И двете теми имат своята тежест при оформянето на отговора ни по въпроса “Трябва ли да се промени манталитета на българина?”. До тук аз съм си доволна от многовековното наслагване в гена ми на народностния ни манталитет като българка.

Ползван материал: “Социалната психология в България” от Минчо Драганов

Нели Кирилова