БЪЛГАРСКИЯТ МАНТАЛИТЕТ ??? !!! ...

ЕДИНА НИЩО И НИКАВА РЕПЛИКА НА БОЙКО ВАСИЛЕВ ОТ БНТ И ЕДНО НЕГЛИЖЕ МАХАНЕ С РЪКА НА Г-ЖА Ц.ЦАЧЕВА, МЕ ПРИНУДИХА ДА ИЗПРИКАЗВАМ И ИЗПИША ТОЛКОВА МНОГО ПО ТЕМАТА “ТРЯБВА ЛИ ДА СЕ ПРОМЕНИ МАНТАЛИТЕТА НА БЪЛГАРИНА”!

В предишната публикация установихме, че народопсихология е тясно свързана с развитието на социалната психология въобще, поради което социално-психологическите съчинения нито се пишат за развлечение на някого, нито са адресирани до потомците само, нито са плод на чисто духовно любопитство. Те са творения ОТ и ЗА потребностите на непосредствената обществена практика.
Съдържанието им, конкретните им обекти през различните периоди се определят от духовната атмосфера на епохата в която са създадени, от конкретните исторически събития, от потребностите на обществения живот. Веднага след написването си те прескачат “стените” на създателите си, за да обслужат непосредствената съответна обществена практика.

Тук добре е да се каже, че първоначално се извършва едно своеобразно във времето натрупване на социално психични явления, което неминуемо оказва влияние над пишещите по темата – обществени явления, и ги мотивира да гледат на нея като на специален проблем, а точно това повлиява през вековете социалната психология да се обособява като наука. Добре е и да се уточни също, че проблемът за душевността на човешките общности у нас (по географските ни ширини) се появява след проблема за душевността на личността още от най-дълбока древност, почти по времето от създаването на Аспарухова България (680 година).
Полезно е също да се знае, че познаването на социално-психичните закономерности в дадено общество, позволява да се разбира и предвижда по принципа на развитие на социално-психичните явления в него и неговите характеристики, което обуславя и предвижданията за тези явления.
Или образно казано, ако социално-психичните закономерности са уравнения с буквени означения, то социално-психическата характеристика на дадена група хора са цифровите значения, които се задават на едната страна на уравнението, и с чрез които може да се изчисли какво конкретно ще се получи в другата му страна. Такива уравнения вече се използват (почти от средата на 20 век) за откриване на закономерности при бъдещи социално-психични явления в дадена човешка група. След това изречение ще си позволя ДЕБЕЛО ДА ПОДЧЕРТАЯ, ЧЕ ВМЕСТО РАВЕНСТВО, ТРЯБВА ПОЧТИ ВИНАГИ ДА СЕ СЛАГА ЗНАК ЗА П-Р-И-Б-Л-И-Ж-Е-Н-И-Е при работа с такива уравнения, и това е коректният начин при поднасяне на такъв вид информация за пред управляващите например (в съвременния свят, все по-широк кръг от хора се ползват от такава информация за доста разнообразни неща)!!!

Нямам възможност да се спирам на чисто теоритичните обяснения в тази наука, предвид конкретно зададения въпрос “Трябва ли да се промени манталитета на българина”, въпреки, че анализът му съвсем не е за пренебрегване. Аз считам, че обществото ни е достатъчно грамотно и зряло да възпроизведе такъв анализ, но тук се изисква по-кратичък и познаваемо ясен за широката публика отговор (дали и какви явления се определят днес – нещо над което е потребно всеки един от нас да се замисли и съобрази в разсъжданието си нататък). По тази причина ще пристъпя към изнасяне на съответни факти за този отговор, като ще ползвам цитати - обобщени и синтезирани в едно издание на социолога Минчо Драганов от средата на миналия век. Защо от него – ами защото освен хронологично, но и достоверно е подредил факти по социално-психологическото познание въобще, още от времето на старобългарската ни държава.

Нюанси на социално-психологическо знание у нас присъстват още от средата на 9-ТИ ВЕК В СЪЧИНЕНИЯТА НА СЪЗДАТЕЛИТЕ НА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ – БРАТЯТА Кирил и Методий и най-вече в произведенията на по-малкия брат Константин-Кирил Философ.

Изнесена е кратка хронологическа справка по Уикипендия, необходима ми за информираност по наличието и развитието на обществените процеси по земите ни, предвид съответни исторически явления в обществото ни (ще се изпишат съответните политически и обществени явления от онова време, необходими за по-нататъшно разсъждение):

Покръстването на България е процес на въвеждане на християнската вяра в страната ни, който започва през 864 година.
Още със създаването на българската държава през 680 година се оформят два основни етноса – славяни и прабългари. Те обаче не могат да се слеят в един народ, тъй като между тях има съществени различия – племенни, етнически, културно-религиозни, битови. Такова сливане би станало възможно само ако има нещо, което да ги обединява, поради което на тогавашното развитие на обществата се е случила ... единната религия и за двете етнически общности, която и е наложила впоследствие общи норми и ценностна система. (за религия сега няма да говорим. Това е друга дълбока “вода”.)

Друга важна причина е била необоходимостта от християнството, за обяснение на задълбочилите се социални различия – „божественият произход на всяка земна власт” и „непротивенето на земните владетели” и масите. Християнският монотеизъм, с идеята си за единен Бог, укрепва самодържавието и единовластието, заложени и в религията на българите.
Към средата на 9 век България е могъща държава, но й е липсвала равнопоставеност по отношение на другите европейски държави, т.е. тя е била изложена на международна и културна изолация. Считана е била за варварска държава, и страна на езичници и варвари. Нуждата от приобщаване към процеса на развитие на европейската духовна и материална култура, изградени тогава вече върху християнството, налагат приемането на новата вяра.
Непосредствено преди покръстването княз Борис I има предложения да приеме юдаизма или исляма, но той предпочита християнството, тъй като Е осъзнал неговите предимства. Преди да се покръсти обаче, той е имал и битки със съседите-франки,сърби и византийци, които не били с щастлив край за него. Това още повече го убедило да приеме християнството. Хан Борис се прекръстил на Михаил.

Не само външнополитическата ситуация предопределила решението на българския владетел. Както сочат изворите и съвременните изследвания, християнството е било отдвана разпространено из българските земи. Тук проповязват Светите апостоли Павел и Андрей Първозвани (52 и 65 година). След налагането на християнството като господстваща религия през 4 век, то прониква и сред траките. Не без значение е и проведеният през 343 година голям събор в Сердика. Важна роля за християнизацията на тракийските племена играе проповедническата дейност на Свети Никита Ремесиански (363-414). Постепенно се изгражда стройна църковна организация като по-голямата част от Балканите е под духовната юрисдикция на константинополския патрирах. До 8 век западните земи (диоцеза Илирик) е под управлението на римските папи. По време на иконоборческия период тези земи са предадени на константинополските патриарси, което става причина за противоборство между Рим и Константинопол.

Процесът на християнизация на местното население в империята е временно спрян от славянските набези и заселвания. С времето новата вяра започва да прониква и сред славяните. Знае се, че през период 766-780 година управлява патриарх Никита I, който е имал славянски произход.

Християнството не е непознато и на българите. През 528 година българският вожд Грод става християнин в Константинопол, а негов кръстник е император Юстиниан I. В началото на 7 век се покръства и кан Кубрат. Някои историци предполгат, че преди да бъде удостоен с титлата кесар през 705 година е покръстен и кан Тервел. Проникването на християнството сред българите през първата половина на 9 век е засвидетелствано сред византийски и западноевропейски източници и както става ясно не отминава и владетелския род. Енравота – първият син на кан Омуртаг, става първият български мъченик за Христовата вяра. Сестрата на княз Борис I Ана, която е пленена от ромеите, също е покръстена. Появяват се и първите монашески обители в пограничните области.
Разширението на България включва и присъединяване на християнизирано население в Македония и Тракия, което увлечива християните в България.

Така към средата на 9 век в България са налице всички предпоставки, за да бъде и тя приобщена към семейството на християнските държави в Европа. Конкретните политически обстоятелства преди покръстването определят начина, по който става то – от страна на Византия, макар първончално българският владетел да изявил желание да приеме християнството от Рим.

През 862 година Великоморавия се възползва от вътрешните междуособици в Немското кралство и постига значителни успехи във войната. Тя укрепва позициите си в земите по средното течение на Дунав, което застрашава позициите на България там. По тези причини през същата година се изгражда военен съюз между Людовик Немски и кан Борис I срещу великоморавския княз Ростислав. Освен това българският владетел се задължава да приеме християнството от Римската църква. През 863 година немският крал, подпомогнат от българите от изток, навлиза във Великоморавия. При това положение княз Ростислав е принуден да търси помощ от Византия. Тя решава да подпомогне съюзника си и се възползва от неблагоприятни за България обстоятелства.

През август 863 година на Балканите и в българските земи започва силен земетръс, продължил 40 дни. Освен това годината е неплодородна и българското население страда от природни бедствия, болести и глад. В началото на септември Византия успява да отстрани временно арабската заплаха и цялата армия, по суша и море, се отправя на поход към България. Заети на северозапад, българските войски не могат да окажат отпор.

Още през есента на същата година започват преговори и е сключен така нареченият „дълбок” мир между България и Византия. Българският владетел е задължен да разтрогне съюза с немския крал срещу Великоморавия и да се покръсти с целия си народ. В замяна българите получават областта Загоре без Месемврия, Анхиало и Девелт.
Пратениците на княз Борис I, които отиват в Константинопол, за да сключат мирния договор, са покръстени непосредствено след полагането на клетвените обещания. Заедно с тях в България идва внушителна мисия от византийски духовници, начело с епископ, които масово започват да покръстват народа.
Българският владетел по известни верски и вътрешнополитически съображения приема тайно християнството в началото на 864 година (най-вероятно). Той се опасявал от бунтове. Изоставя стария си титул и приема славянската титла “княз”, а заедно с това получава името на кръстника си – византийският император Михаил III.

Заедно с владетеля са покръстени и много знатни български родове.
По време на покръстването в България се разпалват религиозни страсти. Улеснява се достъпът на други религии и ереси. Наред с византийските духовници идват и други лица, които безразборно покръстват населението. Поради настъпилия хаос по-късно княз Борис I известява папа Николай I, че в България има християни от разни места, които своеволно разправят много и различни неща. Дори се появяват и арабски проповедници, които предлагат на владетеля да разпространяват исляма. През този период прониква и павликянството.

Покръстването е последвано от подпомагане на започналата християнизация от страна на Византия, като особено значение има „Посланието на патриарх Фотий до княз Борис от 864-865 година”. Удивителен е стремежът на патриарх Фотий да разкрие пред българския владетел идейните корени на християнството и неговата философска същност. Патриархът дава на българския княз уроци как да ръководи държавата и да се отнася към поданиците си. Фотиевото послание е своеобразен наръчник, който трябвало да служи на княз Борис I в бъдещата му дейност.Скоро обаче се надигат и недоволните боили срещу княза. Те искат да се върнат старите богове и обвиняват владетеля, че „отстъпва от бащината си вяра и чест”. Бунтът скоро е потушен. Нарича се антихристиянски бунт.Той започва през 865 година, но е потушен от княз Борис.

С покръстването на българския народ той се приобщава към ценностите на християнската цивилизация. Започва изграждането на собствена християнска култура, за което способства въвеждането на славянската писменост и въвеждането и в страната след 885 година. Започва строителството на църкви и манастири, което показва, че започва да се развива християнската култура.

Благодарение на покръстването започва формирането на българския народ, въвежда се ново законодателство, България се утвърждава като високоразвита средновековна държава.
Същевременно обаче в страната прониква византийското влияние, което заплашва устоите на българската държава. България става член на „византийското семейство на народите”, в което българскията владетел е считан за духовен син на византийския василевс. Чрез византийски мисионери прониква чуждото влияние. Но благодарение на създаването на самостоятелна българска църква и въвеждането на славянска писменост, държавата запазва самостоятелността си и в немалка степен подготвя Златният век на българската държава.
Дали Православието ни е наложено, продължава да се спори, въпреки, че повече от столетия то си е факт. Така са определени исторически случилите се явления, така и са записани по хрониките ни. И на тях трябва да се опрем при разсъждението си.


По-горе казах, че нюанси на социално-психологическото знание у нас присъстват още от средата на 9-ти век, и това е отбелязано в съчиненията по тази тема на братята Кирил и Методий, което съвпада по време и с християнизацията на населението ни, и създаването на славянската ни азбука.

Ще си позволя един кратичък обзор относно формирането на социално-психологическото познание в България от онова време, като ще ползвам цитати от книгата на Минчо Драганов, както казах, за “Социалната психология в България”.
И така: Знания по социална психология се срещат освен в съчиненията на Константин Философ, но и в такива на други български книжовници от онова време, като например: Климент Охридски, Константин Преслав, Йоан Екзарх, Петър Черноризец, поп Йеремия, презвитер Козма и т.н. КАК ТЕ ОТРАЗЯВАТ до известна степен разбира се “ХАРАКТЕРНОСТТА НА БЪЛГАРИНА” ТОГАВА? (тук няма да разсъждаваме как са ни възприемали например другите народи)

В новосъздадената българска държава (680 г) културните традиции са били на фона на фолклорно равнище.

Обществото ни тогава е навлизало в особен социален проблем – бърз разцвет на феодализма, така да се каже е предстоял радикален преврат в душевността на обществата около нас. За новосформираната ни държава са се открили хоризонти и предизвикателства, и България е дръзнала да премери силите си с блясъка например на хилядолетна Византия.

Презвитиер Козма е най-значителният автор от това ранно Средновековие, за който определено може да се каже, че се е занимавал със социално- психологични явления. Той освен като социален психолог се явява и като писател от класата на Теофаст (древногръцки философ, род. около 370 г.пр.н.е. в Ересос на о.Лесбос и ученик на Аристотел. Рожденното му име е Тиртам – но заради елегантната му реч Аристотел му дава прякора “Теофаст”, което означава “божествен израз”). Козма живее и твори през втората половина на 10 век. Интересен негов социално-психологически трактат е “Беседа против богомилите”. Козма е и един от най-ярките идеолози на господстващата феодална класа. Започва трактата си със социално-психологически портрет на богомилите и външните изяви на тяхната социална психика: “ Външно еретиците са като овце – кротки, смирени и мълчаливи. Те изглеждат като бледни от лицемерния си пост. Не казват празна дума, не се смеят с глас, не любопитсвуват, избягват чужд поглед. Външно правят всичко, за да не се различават от правоверните християни, а вътрешно са вълци и хищници, както рече Господ”. В изложението се прави обстоен социално-психологически анализ на една социално-религиозна прослойка. По-нататък, след като е показал, че те са измамници, сега посочва тяхното самохвлство и горделивост, считайки, че идейната им убеденост е сведена до фанатизъм, който не е някакво случайно емоционално преживяване, а е продиктуван от тяхната дълбока вътрешна нагласа, и в крайна сметка е изява на тяхната социална природа. По-нататък Козма мимоходом добавя, че богомилът е тенденциозен – той вижда малката сламчица в окото на свещеника, а не изважда от хулното си око толкова голяма греда. Описва ги като скрити, потайни, и че им липсва откровеност. Те са лицемерни и лукави, а думите им лъжливи. Тяхното лицемерие не е само от лукавство, но и от страхливост. Обичат да се подиграват и да “бледословят” и не почитат светините. “Еретиците учат своите привърженици да не се подчиняват на господарите си, да ненавиждат царя, хулят богатите, ругаят старейшините, укоряват болярите, мислят омразни на Бога тия, които работят на царя и казват на всеки слуга да не работи за своя господар.” Накрая Козма обявява, че ересите възникват от славолюбие и егоцентризъм у техните основатели. Просто всеки от тях “иска да надхитри другите, всеки по соему измисля име на своя баща и учител”.

Описаното по-горе се е случило в средата на 10 век. Е, сега да се замислим, дали подобна психологизация не ни е известна през вековете и дали тя не се е повтаряла в обществата ни изобщо? Разбира се, че се е повтаряла. Ако тогава е имало ереси, насаждащи сред народа ни славолюбие и егоцентризъм, то политиците с партийните им пристрастия са вършели същата работа в края на 19 и началото на 20 век, та дори и днес, внедрявайки сред народа ни самохвалство и горделивост, чрез непоколебимата си идейна убеденост, привнасяйки пълна диспропорция в социално-класовата същност на обществата ни. Познато усещане, нали?

Ето как Козма още по-точно, но твърде аналитично описва тези, които са били призвани да се грижат за ОЧОВЕЧАВАНЕТО на “човеците” или миряните – т.е. монасите, българското ни духовенство (те са били считани за част от елита на обществата): ... ония монаси, които не могат да понасят манастирските молитви и трудове и бягат оттам. Някои от тях започват да се скитат по градовете без място, като напразно ядат чуждия хляб. И поже са свободни от молитва, прекарват дните си, душейки где има пиршества – понеже са роби на стомаха си, а не на Бога. ...други, които са злъчни на думи и се противят на писанието ... Те си построяват обители, изоставят без причина своите и затвърждават лошите си навици. Те искат да се прославят на земята, което и става. Такива се кичат с облекло и горделиво се перчат пред смирените, които вървят подир им. Такива още като миряни са били потънали в неправди”. Той описва храната и веселбите им и “тем чревоугодни неща”. Те вдигат врява, говорят неприлични думи, отдават се на разпътство. А “щом престанат да се карат, наново се отдават на пиянство, като се помиряват и тъсят приятелство в името на виното, а не на Бога”. При тези описания Козма опредлено намеква за някои официални ЕРЕСИ, различни от богомилството – а кои могат да бъдат такива? Ами разбира се, че става въпрос за тогавашните управляващи, познати нам днес като “политици”.

Същото е описвано и от други наши книжовници и общественици през вековете по онова време (писах по-горе кои), но разбира се къде по-туширано и завоалирано, къде още по-конкретно и ясно. По принцип и по същество е интересно популяризирането на такива древни произведения-хроники, и извършване на разсъждение над изводите от тях – разбира се ако те не са манипулирани, и са предоставени за анализ от позицията на познаването на науките социология и психология, но до днес то “не се прави като хората”, бих казала че въобще не се прави, който факт за мен е съзнателно лишаване от информираност на съвременните българи за познания по тяхната история. За тях (древните ни социално-психологическите очерци) основно могат да се прочетат някъде откъслечни нечии разсъждения, което не е достатъчно за осмисляне на случилотото в исторически план дори, камо ли за хронологична достоверност да се говори по тях. Тук определено правя следната вметка: Народът ни достатъчно дълго и убедително е наблюдавал лицемерието, притворството и двуличието на управлявалите го още от най-древни времена. Съвсем естествено е да прихване и той в междуличностното си поведение в ежедневието си такива “благинки”, и да си ги претвори по своя мярка и мерак. Ами в крайна сметка такова поведение от страна на духовенство се е повтаряло век след век, и е напълно обяснимо защо и масите (българския народ) е бил възпитан в лукавство, притворство и жестокост, по-късно трансформирани в някаква си Бай Ганьовщина, и така докато се стигне до наши дни, и вече да се говори за БЪЛГАРСКИ МАНТАЛИТЕТ.

Както се знае “рибата се умирисва откъм главата”, а главата тогава са оформяли онези разпуснати и разгулни вятърничави управници, духовници, и еретици – така да се каже прослойката, която с поведението си е стимулирала и стимулира и днес народностното поведение. От онова време също са известни и ония рестрективни за обществото ни закони на хан Крум, които като Дамоклев меч са висяли над главите на обикновените българи тогава! Надали случайно са били създадени? Те или е трябвало да изпълняват ролята за предпазване на масите от лошотии (нещо като предпазна клауза обществото да не се опорочава), или обществото ни тогава вече е било достатъчно опорочено, и е трябвало да понася отговорността си по това, в което се е провинявало.

Но да вървим нататък с примерите и фактите. След 10 век знаем, че България попада под 200-вековно Византийско робство. По развитието на социалната ни психология почти нищо не се е случило през този период. След Осбождението от него, някак си като че ли всичко започва отначало по отношение на социално-психологическото познание. През целия 13 и дори през началото на 14 век няма нито едно цялостно социално-психологическо съчинение. Като единствена заслуга в тази дейност през този период, може само да се отбележи, че каквито и съчинения да са писани по онова време, те определено по-регулярно придобиват облик на социално-психологически очерци (това е напредък в изказа на усещанията за пишещия). Забележителен социално-психологически очерк от този период е житието, което е и плътен разказ, за наш известен средновековен мистик с монашеско име Ромил, написано от монах Григорий, където инока Ромил е представен повече като човек, който с огромно желание, енергия и всеотдайност е готов да служи на някаква висока нравствена цел – “обич към ближния”... затова Ромил непрекъснато се труди, като върши най-тежките работи и не пропуска да подпомогне немощните ... всичко върши с истинска любов и горещо желание ...” Та този Ромил е с произход из средата на обикновения народ, чието светско име е Руско, и вероятно е изглеждал така както е описан от самия монах Григорий – тук е налична на откъслечна данна за вероятната психологическа характерност на българския народ тогава..

Следва втората половина на 14 век, където патриарх Евтимий Търновски създава съчинения с интересни социално- психологически пасажи. В края на 14 век раздробената феодална България попада под игото на турците и предренесансовият разцвет на културата ни е разкъсан. В страната безчинстват завоеватели и много деятели на културата ни бягат в чужбина. България потъва в мрака на РОБСТВОТО. Книжовниците, които се настаняват в околните страни, все още се чувстват част от едно общество (българското), все още са представители на българската култура. И от там те пропагандират нашите традиции и постижения, разработват често въпроси, свързани с характерността на населението ни и въобще по случващото се в страната ни (тук писмената от това време сякаш е погубена, защото белези за нея почти липсват, вероятно поради разхвърляността й сред други съседни ни държави). Григорий Цанблак е един от книжовниците избягали и творили от странство. Други такива прокудени български писатели са Владислав Граматик, Константин Костенечки, Димитър Кантакузин и др. В техните съчинения се съдържат и пасажи, в които вече се търси социално-психологическата мотивация и механизъм на действия на обикновените хора! Като че ли явлението турско робство е мотивирало книжовниците ни тогава да “погледнат” все пак и на обикновения човек, като съответен социално-психологически носител на българщината, защото точно обикновените хора формират и са историческите носители на характерността на всеки народ! Да но – тук се появява “но-то” с главна буква - 500 години робство са достатъчно дълъг период време, който да възпрепятства изграждането и развитието на български книжовници по онова време, и поради което по-горе кзах, че страната ни “потъва в мрака” ...! Но въпреки подтисничеството на турците, въпреки емиграцията, в нашите манастири книжовната дейност не е секвала – което е нищожно малка компенсация за последвалото петвековно робство. От следващия 16 век са останали житиетата на поп Пейо и Матей Граматик, в които е търсено описанието на социално-психологическите измерения вече на човешките действия, но това е недостатъчна книжнина. В заключение за този период (9-16 век) може да се каже – че за народопсихологията ни почти липсва каквато и да било древна писмена! Много по-късно се появява (средата на 17 век) “историята“ на светогорския монах Паисий, която с право е сочена като важен подтик за формирането на българското национално самосъзнание. През дългите години на робството българите загубват чувството си за общност, родината за повечето от тях се е свила до собственото им малко градче или селце. А българите са имали велика история и велики царе, но масите почти нищо - поради забрава (историческа обремененост), не са знаели за миналото си...

Тук е добре да се повтори още веднъж, че проблемът за социално-психологическата мотивация и страна на човешките действия, маркиран в литературата ни от 9 век, през следващите векове, НЕ СЕ РАЗГРЪЩА като самостоятелен проблем. Очевидно е, че за неговото разгръщане е необходимо достигане на по-висока абстрактност на познанието въобще. Проблемът за отношението между християнската идеология и обществената психика само бегло се маркира и предпоставя. И все пак може да се каже, че проблемът за душевността на човешките общности се появява у нас след проблема за душевността на личността. Белегови за това са житията на Петър Черноризец и презвитиер Козма. Към 14 век се появяват малки опити за очертаване на АКТУАЛНА МАСОВА ДУШЕВНОСТ и чак към 15, 16 век се появяват плахи и елементарни опити за обхващане, описване и анализиране на масови психични явления и масови действия – т.е. налице е вече, натрупване на знания за социално-психични явления сред обществото ни, което и мотивира пишещите да се вглеждат към обществено-психичната страна в него (за народа става въпрос) като на специален проблем, или определено може да се каже, че започва процесът на набъбване на една област от познанието въобще, която впоследствие ще се превърне в наука – НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА .

Изводът е известен в така описаното. От една страна отсъствието на по-висока абстрактност на познанието в социално-психичните явления на обществото ни сред книжовниците тогава, е сведено до разсъждаването от тях над личността (единствено за духовенство и управляващите ни по онова време) основно, а за душевността на човешката общност (на обикновения човек) може само да се гадае каква е била тя. От друга страна фактологически писмен материал почти липсва в официалните хроники, и за народностната психология може да се съди единствено по песни и легенди предавани от уста на уста, където е отразена народната ни душевност (която изгражда българина като силен, смел, справящ се с трудности, обичан и обичащ, мъкнещ на гърба си несгодите на времето, почтителен и съжелителен човек, но и стресиран от случващото му се – вековно турско робство, принудило го да ограничи интересите и развитието си за дълъг период от време)!

Защо след средата на 16 век се обръща малко повече внимание, и макар и негласно се оформя в специален проблем за пишещите - “масовата душевност”, ще наблюдаваме фактите в следващата публикация по темата.

До тук аз продължавам да си твърдя, че примерът на духовно и управленски поставените хора по онова време, е бил водещ при формирането на масовата психология на обществото ни, и ако има негативни страни в българската душевност, то наслагването се е случило чрез повтаряне поведението на водещи обществото ни личности, поне така е описано!

Нели Кирилова