Кан Крум вдига наздравица с обкования в сребро череп на византийския император Никифор IОсъзнатите държавни интереси, а и разказите на аварските пленници, описващи причините за гибелта на тяхната държава, подтикват кан Крум да наложи законов ред в България. С усета на далновиден държавник (за разлика от днешните „български”), той осъзнава, че за всички времена обществото ще се крепи и ще благоденства преди всичко и само на един важен принцип:
Създаването на най-добри закони и необходимите гаранции за изпълнението им.
Законодателството на кан Крум, за което срещаме сведения в средновековната византийска енциклопедия „Свидас”, е насочено в защита на собствеността от посегателства на крадци, клеветници, пияници, развратници и други, които рушат устоите на обществото и държавата.
Пред тях – законите – всички българи са равни и отговарят еднакво за неизпълнението им.
Крумовото законодателство бележи непознато до този момент покровителство над бедните, а дори и просяците. Добре обмислените и мотивирани закони, задължителни за изпълнение от всички и предвиждащи строги санкции за нарушителите им, позволяват на кана да утвърди централизираната държавна власт и да се прослави като мъдър, справедлив, великодушен владетел и военен стратег. На това се дължат успехите му за укрепването и териториалното разширение на България, постигнала завидно вътрешно спокойствие и външно признание.
Крум Страшни със своята царствена философия формулира законови принципи, като:
“Всеки държавен и обществен служител да бъде осъден на смърт, когато се улови в кражба, подкуп, клевета и интрига.”
С това той показва, че не се двоуми да постави разпоредителите с властта на най-сурово санкциониране пред другите граждани при извършване на закононарушение, за което обикновените граждани се наказват по-меко.
Специален закон за укривателство на престъпниците, в това число и от държавни служители, санкционира укривателя с конфискуване на имотите му в полза на хазната.
За частни случаи на кражба от неслужебно лице законите предвиждали рязане на ръце и чупене на колене, а за извършена от служебно лице, както е предвидено в другия закон – смърт.
Дело на кана е и законът за пиянството, в което той знаково е виждал упадъка на нравите и пътя към закононарушенията.
Със законодателството си той е искал не само да внесе порядък в застрашените обществени отношения, но и да ги утвърди като дългосрочни правила за поведение, без които всяко общество и държава върви към своята гибел.
Днес без колебание трябва да подчертаем, че управляващите, имащи в ръцете си лостовете за ефективността на публично-правната власт, са длъжници на обществото по отношение на законността, реда и справедливостта.
За излизането от това състояние на деградация и упадък е необходимо Крумово законодателство с произтичащите от него последици. Нужен е нов български ред срещу хаоса. Необходими са и умни, жертвоготовни и неопетнени хора, които да обрекат своя живот в името на служба към Родината и нацията. Наивно е да мислим, че днешните политици ще се самообезглавят и самонакажат за предателствата си към българския народ и държава.
Дали обаче справедливостта ще възтържествува някой ден – това зависи изцяло от нас!
Източник: Altermedia България
А днес? ...
“Живот ли бе да го опишеш ... разровиш ли го ще мирише, и ще вони като отрова” Вапцаров
КАК СЕ ВОДИ ОБЩЕСТВЕН ( да приемем дори между самите хора, между самите нас обикновените граждани, между приятели, роднини и съседи) ДИАЛОГ? АМИ ... ПРОСТО! – ОСНОВНО ЧРЕЗ КОНСТРУИРАНЕ НА ВИРТУАЛНИ ЗАМЕСТИТЕЛИ, ЧРЕЗ ЦЕЛЕНАСОЧЕНО ПОДБИРАНЕ НА МАТЕРИАЛ ЗА СЪОТВЕТЕН ЧОВЕК. ТОВА Е ТАЙНАТА И МАГИЯТА НА ЗЛОВРЕДНИТЕ СЛУХОВЕ, КЛЮКАРСТВАНЕТО, НАБЕЖДАВАНЕТО, УВРЕЖДАНЕТО НА НЕЧИИ ЖИВОТ ИЛИ ИНТЕРЕС, А ПОНЯКОГА И ЗА ДЪЛЪГ ПЕРИОД ОТ ВРЕМЕ И С ДОСТА ФАТАЛНИ ПОСЛЕДИЦИ, в ежедневието ни.
Общество, в което всеки един от гражданите може да бъде оклеветен от властта, съседа, работодателя, този с когото работиш рамо до рамо или си пиеш ракията по приятелски, при това безнаказано, е повече от нелепо. То е ужасно!? Общество, в което всеки един може да бъде превърнат в престъпник? Всеки един от вас! А това е умишлената увреда битуваща по земите ни дълго, дълго време вече като “български синдром на нацията ни” над редовия българин, и никой не е застрахован от тази неправомерност. Всеки е потърпевш поне 10-на пъти в живота си от гореизброените. Целта е съответната личност да бъде ДЕМОНИЗИРАНА, дори и аз да не съм “ангелче”, при това на всяка и всякаква цена. Докъде сме стигнали, и докъде ще стигнем с “такива” помисли в ежедневието си? И въобще? Сигурно и Господ не знае. Техниката обаче е отработена до ювелирност!
Стратегията на сриване на изградени авторитети с всякакви (политически, икономически, финансови, обществено значими, семейни, дори междусъседски) цели е добре позната от историята и се развива обикновено в три етапа:
Първо се пускат зловредни слухове за избраните за омаскаряване групи или лица, за да се хвърли сянка на съмнение в публичното пространство.
На втори етап се произвеждат конкретни обвинения за нещо, но без представяне на каквито и да било доказателства, тъй като те просто не съществуват.
В третия стадий - ако до такъв се стига - се осъществява планиране и извършване на престъпление, което трябва да бъде приписано на готвената за ролята на злодей персона. Тук вече има улики и доказателства, но те се приписват не на истинския извършител.
Днес лъжата и клеветата се превръщат от злоумишлените хора в инструменти за формиране на общественото мнение, и оттам в инструменти за манипулиране и направляване на ЧОВЕШКИ ЖИВОТ, понякога с пагубен край. Това е не само неправомерно ползване на ситуация във времето, това е обричане на смърт на човек въобще, при това най-безотговорно.
ЗА СЪЖЕЛЕНИЕ ТАКЪВ ЖИВОТ СМЕ СИ ИЗГРАДИЛИ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ СТО ГОДИНИ. ВРЕМЕ Е ДА ГО ПРОМЕНИМ.
Предизвикано размишление по статия от Арх. ГЕОРГИЙ СТАНИШЕВ
ПРИМЕР ЗА КЛЕВЕТА:
По време на кървавата саморазправа след 9 септември 1944 г. е било възможно всеки да наклевети всекиго и така са били осъдени хиляди невинни. В такъв момент човек се запитва дали наистина е нужен „езически суров закон”, за да озапти свирепите страсти, бушуващи с все по-голяма сила. Подобни правила противоречат изцяло на християнските ценности, но биха спасили много невинни жертви. В това число и отец Иван Тодоров от с. Тръстеник - Плевенско. Той е роден в с. Еница, Белослатинско, през 1905 г. Завършва Духовната семинария в София и като млад свещеник е разпределен в с. Тръстеник. Там той живее до последните си дни. Неговата дъщеря Савка Константинова си спомня, че на 9.IХ.1944 г. вечерта дошли комунисти и го арестували, откарали го в Плевен, но след това го пуснали, тъй като не е имало причини да го задържат. На първи октомври същата година е мобилизиран в поделението в с. Згарево, което се намира в училището на селото. На десети октомври е бил закаран на масовите убийства в Пилишатската гора, близо до селото, но само за да гледа. След три дни се прибира в Тръстеник, но не успява да се види със семейството си. Арестуван е от Тодор Караджов, тогава милиционерски началник, и група комунисти. В показанията си Тодор Караджов посочва, че отец Иван е бил отведен заедно с Дамян Дамянов, бивш полицейски началник преди 9.IХ, и Величко Попов, писар в общината, от непознати служители на ДС. Тримата са били откарани в с. Ясен и там са избити. Един от задържаните заедно с тях, но впоследствие освободен, е Тодор Павлов - полицейски началник преди 9.IХ. в град Добрич. Задържан е бил по същото време в общината на Тръстеник. Той разказва: „Отец Иван беше пребит, в много тежко състояние. Нарисуваха му стълба на стената и го караха да се качва по нея”. Петър Гановски по-късно споделял пред приятели на чашка, че лично той е извозвал тримата арестувани с каруцата си от общината към конските гробища и полумъртви са ги погребали. Оттогава този човек толкова се уплашил, че не можел да гледа погребения и не минавал покрай гробища. Според показанията на Вера Доровска свещеник Иван Тодоров държал „слова” на селяните за пълното унищожение на комунизма. С тези мотиви излиза присъдата на Плевенския народен съд и на 16 април 1945 г. о. Иван, заедно с Дамян Дамянов и Величко Попов са осъдени на смърт „задочно”, тъй като вече са били убити. Този съдебен акт не е целял оправдаване на убийствата, тъй като комунистите не е имало пред кого да се оправдават, а е „легитимирало” заграбването на имотите им от държавата, впоследствие преминали в частни ръце. Естествено тази клевета се разпространила из селото, за да накарат хората да не вярват и да се отдръпнат от свещениците. Един от комунистите в селото обаче все още поддържа тази версия за отец Иван. Той разказва, че когато бил малък, се прибирал с баща си късно една вечер. Изведнъж отец Иван изскочил с кърпа през лицето и пушка в ръцете и извикал: „Стой! Къде сте тръгнали! Има вечерен час!” И този комунист твърди, че отец Иван бил в охраната на селото. Впоследствие се оказа, че вечерен час и охрана в Тръстеник не е имало... Всички тези неща като че ли са били предусещани от негови близки, които му предлагат да избяга в Румъния при вуйчо си. Отец Иван обаче отговаря, че не може да живее без своето паство и без тая църква, за която е дал живота си. Ние не се стремим да виждаме в лицето на отец Иван Тодоров светец или пък икона. Но в трудните антихристови времена след 9-и септември дори честното изпълнение на пастирския дълг е вече подвиг и мъченичество. Това е мъченичеството на отец Иван Тодоров.
Мартин НИКОЛОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар