Какво искаме? Знаем ли?
Труден, но възможен живот навярно! Днешното ни хленчене обаче, не е решение на проблемите ни, и вероятно ще се съгласите с това...
Чудеса не трябва да чакаме. Чудото е във всеки един от нас, изразяващо се в нашата компетентност, информираност, добронамереност и морал.
Но първо тези неща трябва да се придобият от всеки индивид в обществото ни, да се внедрят в ежедневието ни, и тогава да се усъвършенстват за бъдещето на нацията ни ако искаме да я има България. И за да се случи описаното, потребни са ежесекундни доказателствени проявления на стриктност по отношение спазване на морал, култура и закон, и на солидарност помежду ни в общуването – за добруването на полезното и разумното в държавата ни въобще.
Какво се случва ако се огледаме наоколо днес, сега и тук? Ами най-често се обвиняваме един друг за нещо си, и псуваме политиците си под път и над път – това сме си приели и наричаме българско ежедневие. Това е, което се прави ежечасно в страната ни с повод и без повод при това. Всички и от всичко се оплакват, и в същото време сеирджийски си седиме и нищо не правиме. При това положение – не е луд този, който яде “баницата”, луд е този, който му я дава (тук визирам голямата част от обществото ни) и пак продължаваме отстрани да наблюдаваме как живота изтича между пръстите ни, а властващите си правят каквото си поискат в това време – после им се сърдим. В този смисъл те (властващите – партийци и политици) са по-организирани от нас – народа, да си го признаем. Знаят, че искат да са богати и естествено крадят, знаят че искат да са много богати и за това се стремят и лицемерничат с властта, която ние им даваме при това доброволно, което си е чиста дебилщина, всячески си я пазят, и я поддържат драматично жива (чрез ДС, а днес и новата структура ДАНС, плюс множеството партийки).
Ето това правят. А какво стори народа срещу този нелицеприятен начин на живот от управленията им? Отговорът е НИЩО. Той си седи в едно застинало положение, дреме обикновено, мрънка ежедневно, примирява се със случващото му се и на работното място, и у дома, и в трамвая, и дори в кварталното кафене, гласува отвреме-навреме без да е ясно за кого и за какво, обръща гръб на трагичните и драматичните събития около него и ... пак си задрямва. Е, след такова огромно непрекъснато преливане от пусто в празно, след множество “дрънканици” съвсем естествено е да формират армиите от: разочароващи (политиците) и разочаровани (народните маси). И ето ти войната помежду им! Вечната война сред народностите по света.
Но колеги граждани, на война като на война се действа. Забравихте ли, че война без жертви няма? Разбудете се! Огледайте действителността и ... СЕ БОРЕТЕ за живота си.
Вярно е, че властващите днес водят по точки в тази война, но забележете – те имат за цел да богатеят, за което са си създали и съответна тактика: нароиха си множество партийки, чрез които вървят сред хората и ги ... разединяват, насъскват един срещу друг, непрекъснато сломяват и провокират гражданските им инициативи, създават си угодни им закони, които ни докарват незнание и безпросветност, болка и мизерия, убийства и нищета сред населението, при това непрекъснато във времето. Девизът им е – да осигурим само хляб и зрелища за народа, останалото е по нашата си воля, и както си го направим! Ето така воюват те – подготвено и организирано, чрез постепенно, но сигурно убиване на всякаква солидарност и стриктност сред човеците.
Ние имаме ли цел? А каква е народната тактика в случая? Ами ние просто нямаме такива. Нашата тактика е сведена до умишлено и непрекъснато губене НА и ВЪВ времето, чрез трайно насадените ни злоба, зложелателност, разединеност, всичко това виреещо сред царящо беззаконие. Т.е. тактиката като логичен елемент при воюването липсва в живота ни, вкл. и днес. Налице е един безбрежен хаос и едно законово безхаберие - от целта са ни отказали отдавна (още от турското ни робство) и самите ние явно чрез непоследователните си действия доказваме бепредметността в съществуването си (9 септември и тинтири-минтири до 1989 година), даже сме забравили що е това цел, тактика, мирно отвоюване на човешки права или пък демокрация (20 години “безумен преход на нещо си), и все житейски ОТРОВИ консумираме, които определено доста съзнателно допускаме в живота и душите си.
И естествено е, че жертвата ще се окажем ние в тази “война”, народната маса, тези дето формират нацията ни и днес. Т.е. сами сме си докарали торнадото “нескопосани и алчни политици, излъчили от средите си и познатите ни олигарси” и продължаваме да мрънкаме, вместо да ги ометем от лицето на земята завинаги.
Някои вероятно ще кажат – добре, разбрахме, но какво да правим, давайте рецепта, трябва да излезнем от това положение!
Рецепта няма. Всеки народ, според самобитност и традициите си в бита и ежедневието си, в рамките на осъзнатата информираност по случващото му се, си пише ЖИТЕЙСКАТА рецепта. Всяка народност сама си се лекува. И в зависимост от това колко здравословно и животоспасяващо си я е съставил лечението, ОЦЕЛЯВА и оздравява, не загива.
Ние, българският народ, сами си се поставяме в позицията на: непрекъснато лашкане ту на ляво, ту на дясно и грижовниците за този статус са ни бол партийките, основно столетницата БКП, която не разрешава друго СТАТУКВО, освен това което преди 65 години тя е въдворила, и разбира се продажните ни политици – проводниците на “партийните заръки”; ту нагоре – ту надолу и неразбираемо търпим чужд и вътрешен политически натиск и терор.
Е, всичко това непрекъснато ни унищожава като нация и етнос въобще. Следователно, за да започнем да си пишем рецептата, за която няма да крия – достичка сме позакъснели, и лечението народно да се СЛУЧИ, е необходимо да си изясним колко, докога и как искаме да сме все жертви и колко да сме живи!
Ще воюваме ли, и с каква тактика?
Предлагам да започваме.
Първо да обърнем разумен поглед към исконните ни национални ценности. Да ги възродим и вселим в душите си, и ежедневието и бита си. А те са: любов и уважение към земята дето ни изхранва, дето ражда и вечно ще ражда плода си във времето; да възцарим любов и уважение помежду ни, според божиите (човешките) правила; да възстановим прословутата ни книжовническа дейност, за да поддържаме високо ниво на грамотност и информираност сред населението; да живеем и се храним здравословно в днешния свят на чипсове и хамбургери, за се раждаме и отглеждаме читаво здрави поколения; да изпитваме бих казала ритуално преклонение пред закона и законността в държавата ни; да се обичаме и си помагаме помежду си и в добро и в лошо.
Всичко това събрано и обединено в едно, трябва да формира пулсиращото КЪЛБО на ежедневието ни. А когато го сгреем и с душите си, то ще се превърне в светещо. Тогава обществените нагласи ще преливат с цветовете си в него, и ще се превърнат в маркери за верността на случващото ни се. Това ще бъде образно казано, първото оръжие в ръцете ни – ще си имаме едно вълшебно, обществено огледало. И то ще отразява действителността по нашата географска ширина, ще ни води из затънтени села и градове, ще ни напътства добронамерено и ще ни показва КАК ДА ВОЮВАМЕ във времето срещу причинителите ни на злини. Тогава ще усетим пулса на случващото и ставащото в живота ни и около нас всеки миг. Ще укрепваме. А след това ще дойде и времето на същинското отвоювне на живота ни, и отстояване на справедливото ни искане за водене на нормален живот. Постигнем ли описаното до тук, спокойно можем да пристъпим към изпълнение на втората част от житейската ни рецепта – еволюционното духовно въздигане на българската нация.
Но както разбирате, изисква се съзнателна и целенасочена работа в чисто духовен и материален план. Хъсът да живеем нормално, оформя и статуса ни, а лечителят си е самото болшинство – народа.
Да спрем пиратство в живота ни (политическите манипулации, партиите и партийците), за да не се случва да ни мамят повече. Да спрем да се обичаме както по времето на комунизма – цинично и лъжливо, а истински – добронамерено, дори възвишено.
Повярвайте ми това е постижимо.
Нели Кирилова
Няма коментари:
Публикуване на коментар